Ако Хари Селдън не завърши делото си, бедствията могат отново да започнат. А това не бива да позволяваме да се случи.
88
Всичко беше уредено. Р. Данийл Оливо беше готов да отслужи последната си служба на човечеството. Ала за това трябваше да се види с един стар и скъп приятел и да му предложи нещо, което беше в най-добрия случай частична истина, за да регулира доживотния му курс.
После трябваше да заличи този спомен у приятеля си, да скрие следите си. Беше го правил с други хиляди пъти досега (и няколко пъти на Хари Селдън), но в този конкретен момент имаше особена меланхолия и Данийл никак не беше въодушевен.
През последния ден в най-старото си жилище на Трантор, апартамента високо горе във вътрешната кула с изглед към сградите от слонова кост и стомана на университета Стрилинг, неговият интелект — той все още се колебаеше да използва думата „разум“, пазеше я за човешките мисловни модели — бе разтревожен. Отказваше да означи ясно това усещане, но от дълбините напираше една дума, която накрая се оказа неизбежна. Скръб.
Най-накрая, след повече от двайсет хиляди години, Данийл скърбеше. Скоро щеше да бъде безполезен. Неговият приятел човек щеше да умре. Всичко щеше да продължи и без тях, човечеството щеше да се влачи напред в бъдещето си и докато Данийл съществуваше, той нямаше да има цел.
Колкото и трудно да беше съществуването му през тези хилядолетия, колкото и дълбоко и сложно да течеше неговата история, той винаги бе знаел, че прави онова, за което неизменно бяха конструирани роботите — да служат на човеците.
Бе удостоил Лодовик с почетното „човек“ не за да убеди робота да мине на негова страна — обстоятелствата се бяха променили, а и аргументите му бяха достатъчно убедителни. Не можеше да гарантира, че Лодовик ще се съгласи, но силно го подозираше — а Данийл щеше при всички случаи да продължи с плана си. Лодовик не беше ключова фигура, макар и присъствието му да беше полезно.
Но Данийл не можеше да нарече себе си „човек“, независимо какви бяха службата и природата му. По своя собствена преценка той си оставаше онова, което винаги е бил през толкова много физически преображения и умствени странствания. Той беше робот, нищо повече.
Статутът му на митичен Вечен не означаваше почти нищо за него; не го въодушевяваше.
Друг, който и да е от милион или милиард историци човеци, преценявайки Данийл в дългосрочна перспектива, би могъл да му отреди място в историята: стоманеносиво величие, равно на това на всеки човешки вожд, а може би много по-голямо.
Но те не знаеха нищо за Данийл и нямаше да го оценят така. Само Линг Чен знаеше най-очебийните подробности, а Чен в крайна сметка беше твърде малък човек, за да види ясно този робот. Чен го беше малко грижа за Галактиката, след като неговият живот приключеше.
Хари знаеше много повече и беше достатъчно надарен да постави приноса на Данийл в перспектива и все пак Данийл активно му беше забранявал да прекарва много време в мисли за роботи.
Фалшивото небе имитираше залез неравно — тази неравност като че се беше превърнала в част от природата на Трантор. Петнисто оранжево сияние осветяваше невъзмутимото лице на Данийл. Нито един човек не го гледаше — нямаше нужда да криви чертите си, за да удовлетворява човешките очаквания.
Той се извърна от прозореца и тръгна към застаналата на вратата Дорс.
— При Хари ли отиваме сега? — попита тя нетърпеливо.
— Да — отвърна Данийл.
— Ще му бъде ли позволено да го запомни?
— Още не — отвърна Данийл, — но скоро.
89
Уанда силно набърчи чело.
— Много се притеснявам да го оставя тук сам — каза тя на Стетин, щом двамата излязоха от апартамента на Хари в Стрилинг.
— Той не би приел никакъв друг начин — отвърна Стетин.
— Чен го иска сам… за да го убие!
— Аз някакси не мисля така — рече Стетин. — Чен можеше да нареди да го убият сто, хиляда пъти досега. Сега той се води благосклонен към Енциклопедията, а Хари е патриархът.
— Не мисля, че политиката на Трантор е нещо чак толкова просто.
— Ще трябва да повярваш на предсказанията на дядо си.
— Защо? — тросна се Уанда. — И той вече не вярва в тях!
Вратата на асансьора се отвори и те пристъпиха в празното пространство, за да се спуснат на по-малко от четири етажа надолу. Приземяването беше по-тежко, отколкото очакваха — заради недобре регулираните гравиполета на сградата. Когато Уанда излезе от изхода, глезените я боляха.
— Имам нужда да се махна оттук! — оплака се тя. — Толкова дълго го чакаме… наш собствен свят…