Но Стетин поклати глава и Уанда се взря в него едновременно с раздразнение и опасение, че съмненията му са оправдани.
— Какви са шансовете според тебе — попита той — дори и Проектът да продължи нататък и Планът също продължи — наистина някога да напуснем Трантор?
Лицето на Уанда се изчерви.
— Дядо не би ме измамил… не би ни измамил. Нали?
— За да запази много важна тайна и да тласне Проекта напред? — Стетин стисна здраво устни. — Не съм толкова сигурен.
90
Хари се отпусна в най-удобното кресло в своя кабинет. Започваше да свиква с това ново съществуване, с осъзнаването на провала. Радваше се на посещенията на внучката си и нейния съпруг, но не и на опитите им да го примамят да „влезе отново в пътя“, както той се изразяваше.
Може би най-дразнещото нещо при новото му душевно състояние беше неговата ненадеждност, нарушаването на душевното му спокойствие с постоянното ненужно премисляне на определени маловажни елементи в уравненията на Плана.
Нещо в подсъзнанието му го дразнеше — мисълта, че не всичко е загубено, но тя отказваше да излезе на преден план и още по-зле, заплашваше да му даде тъкмо онова, което най-малко желаеше точно сега: надежда.
Първоначалната първа дата за записа на изявлението за Кризата на Селдън беше отминала. Студиото, където гласът и образът му щяха да бъдат запазени завинаги в двоичната памет, все още беше на разположение… Беше запазено време на редовни интервали за година и половина напред.
Но ако той продължаваше да пропуска дните за запис, възможността скоро щеше да отмине и той най-накрая можеше да се прости и с последната частица чувство за вина.
Хари просто искаше да изживее последните си няколко години — или колкото време му оставаше — като никой, неважен, забравен.
Да бъде забравен нямаше да отнеме много време. Трантор щеше да изработи други интересни обекти само за дни. Споменът за процеса на годината щеше да избледнее…
— Не искам да се срещам с него — каза Клиа на Данийл. Стояха в чакалнята на блока на Селдън. — Нито пък Бран.
Бран като че нямаше желание да се замесва в спорове. Той скръсти яките си ръце. Приличаше досущ на джин от детските приказки.
— Плусикс искаше да променя съзнанието му… — каза Клиа. Дорс я стрелна с изненадващо гневен поглед и Клиа се извърна. Тя е робот — знам, че е робот! Как може да я е грижа за онова, което правим, което ще се случи?
— Аз не исках — заекна тя. — Нямаше да мога, но тъкмо това искаха от мен. Лодовик… Калусин… — тя пое дълбоко дъх. — Толоква ме е срам.
— Обсъдили сме го — каза Данийл. — Взели сме решение.
Умът я сърбеше. Наистина не се чувстваше добре в близост до роботите.
— Просто искам да отида на някое безопасно място с Бран и да ме оставят намира — каза тихо Клиа и се извърна от обвинителния поглед на Дорс.
— Нужно е Хари Селдън да се срещне с вас очи в очи — каза търпеливо Данийл.
— Не разбирам защо.
— Може и да е така, но е необходимо. — Той протегна ръка и им посочи асансьора. — Последицата ще бъде известна свобода за всички нас.
Клиа поклати невярващо глава, но направи каквото й казаха, а Бран, който засега си запазваше мнението за себе си, я последва.
Хари се събуди от леката дрямка и уморено се запъти към вратата — очакваше това най-вероятно да са Уанда и Стетин, дошли отново да му дръпнат някоя ободряваща реч. Екранът на вратата му позволи да огледа група хора, застанали в преддверието: висок, хубав мъж на средна възраст, в когото почти веднага разпозна Данийл; едър далитски момък и стройна млада жена с напрегнат вид и още една жена…
Хари се отдръпна от вратата на екрана и затвори очи. Не беше свършило. Никога нямаше да принадлежи сам на себе си; историята твърде силно го беше стиснала в хватката си.
— Не е сън — каза си той. — Само кошмар. — Но почувства леко бодване на очакване и раздразнение. Каза си, че всъщност не иска да вижда никого, но настръхналата кожа по ръцете му го предаде.
Той отвори вратата.
— Влезте — той вдигна вежди, поглеждайки Данийл. — Спокойно можете да бъдете и сън. Зная, че ще забравя тази среща веднага щом всички си тръгнете. — Данийл му отвърна с делово кимване, както винаги. От него би излязъл страхотен търговец в големите Галактически комбини — помисли си Хари. — Защо ли съм привързан към тази машина? Небесата знаят! Но е вярно — радвам се да го видя.
— Сега можеш да си спомниш — каза Данийл. И Хари си спомни всичко, случило се в Залата за освобождаване. Смъртта на Вара Лизо от ръцете на Лодовик Трема… И това младо момиче и едрият й приятел.