И жената, която можеше и да е… — трябваше да е! — Дорс.
Той срещна мимолетния поглед на момичето и му кимна. Не смееше да погледне другата жена.
— Те искаха да те обезкуража — каза Клиа с тих глас, докато се озърташе из стаята с малките мебели, рафтовете с филмокниги, малкия „Рейдиънт“ — миниатюрна и не толкова мощна версия на „Прайм рейдиънт“-а на Юго Амарил — и портретите на Дорс, Райх и внуците. С нежелание, но се впечатли от чувството за ред, простотата и монашеския аскетизъм. — Нямаше време, пък и без това нямаше да мога — довърши тя.
— Не зная подробностите, но ти благодаря за въздържаността — отвърна Хари. — Като че не е било и нужно може би. — Той се стегна, преглътна и се обърна към другата жена. — С вас като че сме… се срещали… тук и преди — и отново преглътна. После се обърна към Данийл. — Трябва да знам. Не бива да ме карат да забравям! Ти ми даде моята любов, моята спътница… Данийл, като мой приятел, мой наставник… това Дорс Венабили ли е?
— Аз съм — каза Дорс, пристъпи напред, пое дланта на Хари в своите и я стисна съвсем лекичко, какъвто навик имаше преди години.
Не е забравила! Хари вдигна другата си ръка към тавана, сви юмрук и очите му се изпълниха със сълзи. Разтърси юмрук, а Бран и Клиа го гледаха — беше им неловко да виждат как толкова стар човек изразява толкова открито емоциите си.
Дори и Хари не разбираше съвсем какви точно бяха неговите емоции — гняв, радост, фрустрация? Отпусна ръка и едновременно посегна да прегърне Дорс, двамата — все още несръчно преплели ръце. Тайната стомана, която толкова нежно го стискаше.
— Не е сън — измърмори той в рамото й и Дорс го притисна, усети застаряващото му тяло, толкова различно от зрелия Хари. После погледна Данийл и очите й се изпълниха с обида, с гняв, защото Хари го болеше, присъствието им му причиняваше болка, а тя бе програмирана преди всичко да предпазва Хари Селдън от вреда и болка.
Данийл не извърна поглед. Беше издържал и по-лоши конфликти с роботското си съзнание, макар че този би бил в началото на всеки списък.
Но те бяха толкова близо — и той щеше да се реваншира на Хари.
— Доведох Клиа тук, за да ти покаже бъдещето — каза Данийл. Дъхът на Клиа секна и тя поклати глава — не разбираше.
Хари пусна Дорс и се изправи — прегърбените му рамене се изопнаха. Ръстът му се увеличи с цели три сантиметра.
— Какво може да ми каже тази девойка? — каза той. После посочи креслата. — Забравих за учтивостта — каза той сковано. — Моля ви, настанявайте се. Роботите няма нужда да сядат, ако не искат.
— Много ще ми е приятно да поседна отново тук и да се поотпусна с тебе — каза Дорс и седна на малкия стол до него. — Толкова много ярки спомени от това място! Толкова ми липсваше! — Тя не можеше да откъсне очи от него.
Хари й се усмихна.
— Най-лошото е, че така и не успях да ти благодаря. Ти ми даде толкова много, а аз така и не успях да се сбогувам с тебе. — Той я погали по рамото. Нито един жест, нито една дума като че не подхождаше на този случай. — Но пък ако беше… органична, сега нямаше отново да си с мен, нали? Колкото и мимолетно да е преживяването.
Изведнъж дълбокият гняв, трупал се десетилетия, избликна. Хари се обърна към Данийл, насочил пръст към гърдите му:
— Приключвай с това! Свършвай с мен! Свърши си работата, накарай ме да забравя и ме остави намира! Не ме измъчвай с фалшивата си плът, стоманени кости и безсмъртни мисли! Аз съм смъртен, Данийл. Нямам твоята сила, нито твоята проницателност!
— Ти виждаш по-далече от всички в тази стая — каза Данийл.
— Вече не! Вече не виждам. Сгреших. Сляп съм също колкото всяка от квадрилиона малки точици в уравненията!
Клиа се отдръпна възможно най-далече от този старец с дълбоките проницателни очи. Бран стоеше, вперил поглед право напред, засрамен, вън от средата си, не на място. Клиа го хвана за ръката и я прегърна, за да го подкрепи. Заедно, те стояха сред роботите и прочутия меритократ и Клиа предизвикваше всекиго от тях да реши, че те са по-долу от останалите тук.
— Не си сгрешил — каза Данийл. — Има равновесие. Планът става по-силен, но трябда да поеме по заобиколни пътища. Според мен ти ще ни ги покажеш след няколко минути.
— Надценяваш ме, Данийл. Тази млада жена — и нейният спътник — и Вара Лизо представляват могъща сила, която не мога да вместя в уравненията. Този напредък на биологията…
— По какво се различаваш ти от Вара Лизо? — попита Данийл Клиа.
Ноздрите на Бран трепнаха и лицето му потъмня.
— Аз ще отговоря — обади се той. — Те са различни като деня и нощта. В Клиа няма и частица омраза…
— Аз не бих го твърдяла толкова категорично — обади се Клиа, но се чувстваше горда от неговата защита.