— Говоря сериозно. Вара Лизо беше чудовище! — Бран изпъна врат и изпъчи войнствено челюст, сякаш предизвикваше Данийл да му се противопостави.
— Ти чудовище ли си, Клиа Асгар? — попита Хари, вперил в нея дълбоките си проницателни очи.
Тя не се извърна. Хари Селдън явно не я мислеше за по-долна от себе си. В неговия поглед имаше нещо повече от уважение — имаше някакъв интелектуален ужас.
— Аз съм различна — каза тя.
Хари оголи зъби в усмивка и поклати глава във възхитена почуда.
— Да, наистина, такава си. Мисля, Данийл ще се съгласи с мен, че засега сме приключили с роботите и че ти си доказателство за това?
— Чувствам се много притеснена покрай тези роботи — призна си Клиа.
— И все пак си работила с роботи, нали? С Лодовик Трема? — Хари се обърна към Данийл. Тези предположения и теории вече от дни се въртяха в главата му подсъзнателно — от инцидента в Залата за освобождаване насам. Данийл можеше да спре съзнателния достъп до паметта, но не можеше да спре дълбинните процеси в мозъка на Хари. — Той беше робот, нали… Данийл?
— Да — отвърна Данийл.
— От твоите?
— Да.
— Но… нещо се обърка.
— Да.
— Той се обърна против тебе. Все още ли е против тебе?
— Уча се, Хари. Той ме научи на много неща. Сега е време ти да ме учиш… отново. Покажи ми какво трябва да се направи — и Данийл се обърна с лице към Хари.
— Какво стана с Лодовик в космоса? — попита Хари.
Данийл обясни, после разказа на Хари всичко, случило се с келвинианците, включително края на Плусикс и какво знаеше Линг Чен.
— Стига вече секретност — отбеляза Хари. — Онези, които трябва да знаят, ще знаят — по цялата Галактика. Какво мога да ти кажа, Данийл? Делото ти е завършено.
— Все още не, Хари. Не и докато не намериш решение на проблема.
Дорс се обади:
— Решение има, Хари. Знам, че го има… в твоите уравнения.
— Аз не съм уравнение! — викна Клиа. — Аз не съм отклонение, нито чудовище! Просто притежавам определени способности — както и той! — тя посочи Данийл.
Хари се замисли над това, стиснал брадичка. Сърбежът… Толкова дълбоко заровен, невъзможно дя бъде проследен! Стисна рамото на Дорс сякаш за да извлече сила от нея.
— Ние отляхме метала — каза той. — Време е сами да поемем отговорност за себе си, нали, Данийл? И ще дойде времето, когато уравненията на психоисторията ще се слеят с уравненията на всички умове, на всички хора. Всеки индивид ще е общ пример за цялостния човешки прогрес. Те ще се смесят.
Девойко, ти не си чудовище. Ти си трудното бъдеще.
Клиа се вторачи озадачено в Хари.
— Ти ще имаш деца и те ще имат деца… по-силни от Уанда и Стетин, по-силни от менталиците, които работят сега за нас. Нещо ще се случи, нещо непредсказуемо, нещо, което моите уравнения не могат да обхванат — още една още по-успешна мутация, една по-силна Вара Лизо. Не мога да вложа това в моите уравнения — това е неизвестна променлива, единична точка тиран, целият контрол, излизащ от един-единствен индивид!
Лицето на Хари почти излъчваше светлина.
— Ти… — той протегна ръка към Клиа. — Хвани тази ръка. Нека те почувствам.
Тя протегна неохотно ръка.
— Трябва ми малко тласък, млада ми приятелко — каза Хари. — Покажи ми какво си.
Почти без да мисли, Клиа влезе в съзнанието му, видя там сияние, засенчено от тъмни мъглявини, и с нежен полъх на убеждение — още един признак, че силата й се завръща — разпръсна облаците.
Хари ахна и затвори очи. Главата му се килна на рамото. Изведнъж се почувства не просто уморен. Усещаше огромно чувство на освобождение и за първи път от десетилетия някакъв възел в ума му — и в тялото му също — като че се развърза. Сиянието в мислите му не беше начин да заобиколи грешките си и недостатъците в уравненията — то беше по-дълбоко разбиране на собствената му ирелевантност в дългосрочна перспектива.
След хиляда години той отново щеше да бъде частица от гладкия поток, а не някакъв собствен вид точка тиран.
Дорс стана от стола и хвана лакета му, за да му помогне да се задържи на крака.
Делото му щеше да бъде забравено. Планът щеше да изпълни предназначението си и да бъде пометен — просто още една хипотеза, която води и оформя, но в крайна сметка не повече от поредната илюзия сред всички човешки — и роботски — илюзии.
Онова, което беше научил навремето, когато се бореше с Ламурк за ролята на Първи министър — че човешката раса беше самостоятелен разум, самостоятелна самоорганизираща се система със свое запазено знание и тенденции…
… означаваше, че може и сама да насочва собствената си еволюция. Философиите, теориите, истините бяха морфологични придатъци. Отхвърляни, когато от тях вече нямаше нужда… когато морфологията се променяше.