— Казаха ми да уточня маршрута ни с теб, в случай че са възникнали някакви промени в последната минута.
Той извади джобен информатор и показа маршрута на Дорс. Четири скока — над десет хиляди светлинни годиин до Калган, свят на удоволствия и развлечения за елита на Галактиката, където (както каза информаторът) щели да оставят Клиа и Бран. После трийсет и седем отделни скока — шестдесет хиляди светлинни години до Еос, където Лодовик щеше да слезе заедно с роботите и главата на Жискар.
Дорс огледа набързо картата на пътя.
— Все още важи — каза тя.
— Ти ще заминеш ли за Терминус? — попита Лодовик.
— Не — отвърна Дорс. — Нито пък за Края на звездата, където и да е това.
— Оставаш тук.
— Да.
— Чела съм за Тигрицата — обади се Клиа. — Толкова ми е трудно да повярвам, че наистина си ти. Ще останеш… заради Хари?
— Ще бъда тук за него в края. Това е най-висшето и най-доброто ми предназначение. За друго няма да съм кой знае колко добра.
— Данийл ще му позволи ли да помни този път? — попита Клиа и прехапа долната си устна — това предположение я изнервяше.
— Така е обещано — каза Дорс. — Ще дойде времето да бъдем заедно.
— А дотогава? — попита Лодовик с пълното съзнание, че за един човек това би бил груб и нахален въпрос.
— Това ще реша аз — отвърна Дорс.
— Не Данийл?
Дорс настоятелно го погледна право в очите.
— Ти вярваш ли, че Данийл е приключил?
— Не — отвърна тихо Дорс.
— И аз не мога да повярвам, нито пък че е приключил с тебе.
— Разбира се, ти имаш право на мнение. Като всеки човек.
Лодовик схвана намека и нотката на обида.
— Данийл те смята за човек — каза той. — Не е ли така?
— Така е. Това чест ли е или проклятие?
И без да чака отговор, тя се обърна да си тръгне.
След минути от наблюдателната платформа с изглед към космодрума тя чу ниското боботене и рев на излитащия хиперкораб и закратко го сподири с поглед.
Уанда отначало не беше кой знае колко щастлива да придружи младата жена и едрия й приятел на връщане от космодрума. Нито пък й харесваше тази хитра заблуда — в края на краищата кой очакваше дядо й да ги наблюдава? Демерзел?
Нищо не стана така, както се надяваше, а сега — да бъде и бавачка на потенциално чудовище! Но Стетин прие всичко достатъчно стоически и вече беше на път да завърже дружба с Бран.
Клиа Асгар беше друго нещо. Уанда общо взето я смяташе за твърде мрачна; но пък и през последната седмица толкова много неща в живота на младата жена се бяха променили, толкова ситуации се бяха преобърнали, а тя се беше справила с такава сила и проникновение…
Може би в прозрението на Хари от последната минута и промяната на Плана имаше нещо важно и полезно. Да изоставиш Края на звездата и прекрасните трудности на това, да бъдеш пионер, за безславната задача да се криеш векове наред и да наблюдаваш как Империята рухва в развалини — да яхнеш Падението на Трантор, десетилетията на мъки: децата и внуците ти да понасят не само безкрайна дисциплина и тренировки, но и най-гнусните и ужасни векове в историята…
Дали дядо й беше решил всичко това в последната минута или през цялото време бе знаел? Хари Селдън си имаше дълбини и стратегени, за които най-добре беше да не мисли, реши тя. Дали той би манипулирал собствената си внучка, би я държал в мрак и би я изненадвал и смущавал?
Очевидно…
— Не зная как да ти благодаря — каза Клиа на Уанда, когато се качиха в чартърното такси. Нагласи своята качулка невидимка, после помогна и на Бран.
— За какво?
— Задето се примири с едно неподдаващо се на контрол хулиганче.
Уанда не можа да се удържи да не се засмее.
— Да не би да ми четеш мислите, скъпа? — попита тя, като сама не беше сигурна какъв тон иска да използва.
— Не — отвърна Клиа. — Не бих го направила. Уча се.
— Не се ли учим всички? — обади се Стетин и Уанда погледна съпруга си със сдържано уважение. Беше толкова мълчалив, докато тя му редеше тиради, а после внимателно и разумно й беше обяснил сложния нов план на Хари.
— Според мен ние ще… се научим да разчитаме един на друг много плътно — каза тя.
— Страхотно би ми харесало — обади се Клиа. Очите й блестяха изпод качулката и Уанда разбра, че са пълни със сълзи. Усещаше вълните от нужда, които се излъчваха от младата жена — всъщност още почти момиченце!
А какво ли би било това — това момиче менталик да започне да гледа на нея като на майка?!
Тя протегна ръка и хвана ръката на Клиа.
— Не че ще бъде лесно — каза, — но… е, в края на краищата ние ще победим.
— Разбира се — отвърна Клиа с треперещ глас. — Тъкмо това планира Хари… професор Селдън. С такова нетърпение очаквам да се уча от тебе.