Но Бел Райъс бе млад и енергичен — достатъчно енергичен, за да бъде изпратен толкова близо до края на Вселената, колкото беше възможно за безчувствения и пресметлив, а освен това и любознателен имперски двор. Странните и невероятни истории, разказвани по причудлив начин от хиляди и мрачно познати за стотици хора, интригуваха последните властници; възможността за война ангажираше останалите. И всичко това, взето в комбинация, се оказваше нещо много значително.
Бел вече беше излязъл от демодираната си наземна кола и стоеше пред вратата на целта си — голяма, застаряваща къща. Той чакаше. Фотоокото, което пазеше пътя към входа, бодро светеше, но угасна едва когато вратата се отвори от човешка ръка.
Бел се усмихна на стареца срещу себе си.
— Аз съм Райъс!
— Познах Ви! — старикът остана на своето място, не изглеждаше изненадан, а по-скоро недружелюбен. — По каква работа?
Райъс отстъпи назад с жест на учтивост.
— Идвам с мирна цел. Ако Вие сте Дакъм Бар, бих искал да поговорим.
Бар се отдръпна настрана и стените във вътрешността на къщата светнаха. Генералът влезе.
Озовал се вътре, той докосна стената на кабинета и изненадано погледна пръстите си.
— Имате това на Сиуена?
Бар се усмихна слабо.
— Не другаде, предполагам! Пазя го и го ремонтирам, както мога. Трябва да Ви се извиня за чакането пред вратата. Автоматичното устройство регистрира присъствието на посетителите, но не обича да им отваря
— Вашите ремонти не са задълго, а? — в гласа на генерал се усещаше подигравка.
— Просто е трудно да се доставят повече резервни части. Ще седнете ли, сър? Един чай?
— Чай на Сиуена? Добри ми човече, съвършено е невъзможно да пиете нещо подобно тук!
Старият патриций се оттегли безшумно с бавен поклон, който беше част от церемониалното наследство на аристокрацията от последните по-добри дни на века.
Райъс гледаше след отдалечаващата се фигура на домакина и заучената му учтивост прерастваше в несигурност. Неговото образование беше чисто военно, опитът му също. Бе срещал смъртта много пъти, но винаги това беше смърт близка и някак особено материална по своята природа. Следователно не беше странно, че обожествяваният военен лъв на Двадесета флотилия се чувстваше като дете в плесенясалата атмосфера на древната стая.
Генералът разпозна в малките черни кутии, наредени по полиците, книги. Техните заглавия му бяха непознати. Той се досети, че големият апарат в дъното на стаята е предавател, който преобразува книгите в „знак и звук“ при поискване. Никога не беше виждал подобно нещо да работи, но бе слушал за това.
Някога му бяха разказали, че отдавна, през златните години, когато Империята е владеела Галактиката девет от всеки десет къщи са имали такива предаватели и не по-малко книги — тук можеха да се видят кориците им. Но Бел знаеше, че поне половината от историйките, които се разказваха за отминалите дни, бяха просто мистика. Дори повече от половината. Чаят пристигна и Райъс седна. Дакъм Бар вдигна чашата си.
— Във Ваша чест!
— Благодаря. И за Вас!
Сетне Бар прибави предпазливо:
— Изглеждате млад. Тридесет и пет?
— Почти познахте — тридесет и четири.
— Все едно! — отвърна Бар с мек акцент. — Е, аз не мога да започна другояче, освен с предупреждението, че не съм по любовните магии, отвари или напитки. А също не съм способен да влияя на благоволението на която и да е млада дама, ако мога да се изразя така!
— Не се нуждая от изкуствено стимулиране за такова влияние, сър! — благодушието, явно изразено в гласа на генерала, се смени с веселие. — Имате ли други предупреждения от този род?
— О, предостатъчно! За съжаление, неинформираната общественост обикновено бърка учените с вълшебници, а и любовните страсти изглежда са този фактор, който налага използването на допълнителни магически средства…
— За някои това може и да е нормално, но не и за мен! С помощта на науката аз просто искам да намеря методите, които са необходими, за да си отговоря на един труден въпрос.
Сиуенианинът се усмихна в отговор.
— Сигурно грешите точно толкова, колкото и те?!
— Това би могло да се разглежда и тъй, и иначе — младият генерал остави чашата си на нейната поставка тя отново се напълни; пусна вътре предложената му капсулка чай и при падането си тя изхвърли няколко пръски. — Кажете ми, патриций, кои са магьосниците? Истинските магьосници, имам предвид!
Бар изглеждаше стреснат от дълго неизползваната титла. Накрая каза:
— Тук няма магьосници.
— Но хората говорят за тях! Сиуена гъмжи от митове! Има някаква странна връзка между това и тези групи сред вашите съотечественици, които размечтано дрънкат глупости за древните дни и призовават към свобода и автономия. Този проблем може да се превърне в опасност за държавата…