Въздух обаче имаше. Ставаше за дишане и беше приятен. Те се огледаха наоколо с доволния вид на хора, които някак си са се прибрали у дома и едва след известно време забелязаха един човек, който учтиво ги изчакваше да приближат.
Беше висок и с печален израз на лицето. Косата му бе с бронзов цвят и ниско подстригана. Скулите му бяха широки, очите — светли, а облеклото му — по мода, която човек можеше да види единствено в книгите по, антична история. Колкото и жизнен и енергичен да изглеждаше, около него все пак сякаш витаеше умора. Тя не се прокрадваше през нещо конкретно, а по-скоро въздействаше като някакво непознато чувство.
Първа реагира Фалъм. Хлапето нададе висок, пронизителен писък и хукна към човека, като размахваше ръце и крещеше на пресекулки:
— Джемби!… Джемби!
Изобщо не забави бяг и щом се оказа достатъчно близо, високият мъж се приведе и я вдигна във въздуха. Фалъм обви с плач ръце около врата му и останала без дъх изхлипа:
— Джемби!
Другите приближиха по-спокойно и Тривайз бавно и отчетливо каза (дали този човек разбираше галактически?):
— Молим за извинение, господине. Детето е загубило своя пазач и отчаяно го търси. За нас е загадка как така то се насочи към вас, защото всъщност търси един робот — механично…
Мъжът заговори за пръв път. Гласът му бе по-скоро глух, отколкото музикален и в него се долавяше слаб полъх на архаичност, но той явно владееше галактически, при това — със съвършена лекота.
— Поздравявам цялата ви компания — видът му бе несъмнено дружелюбен, макар лицето да си остана все тъй печално. — Що се отнася до малката, тя може би показва по-голяма чувствителност, отколкото си мислите, защото аз наистина съм робот. Името ми е Данил Оливо.
XXI. ТЪРСЕНЕТО ПРИКЛЮЧВА
101
Тривайз се улови, че изобщо не му вярва. Беше се възстановил от изпитаната малко преди и непосредствено след кацането на Луната странна еуфория — наложена му, както сега подозираше, от този самозван робот.
Продължаваше да се оглежда и въпреки съвършено нормалния си в момента недокоснат ум не можеше да се избави от обхваналото го удивление. Беше заговорил и дори май проведе цял разговор, без да престане да се удивлява, като почти не схващаше какво говори или чува, защото диреше нещо във външността, в поведението и в маниера на общуване на това същество — толкова очебийно човек — нещо, което да издава робота.
Ето защо, помисли съветникът, Блис долови излъчване, което не е нито на човек, нито на робот, а, както бе казал Пелорат, „нещо ново“. Още повече че именно то бе насочило собствените му мисли в друга, навярно по-разбулваща мистерията посока — макар сега също да беше отстъпило нейде в дъното на ума му.
Блис и Фалъм тръгнаха да огледат околността. Идеята беше на Геянката, но на Тривайз му се стори, че между нея и Данил премина бърз като светкавица поглед. Когато Фалъм отказа и настоя да остане със съществото, което упорито наричаше Джемби, една сериозна дума от страна на Данил и повдигането на пръста му бяха достатъчни да я накарат веднага да се подчини. Тривайз и Пелорат останаха.
— Те не са от Фондацията — рече роботът, сякаш това обясняваше всичко. — Едната е геянка, а другата — космонитка.
Съветникът не обели и дума повече, докато мъжът не ги отведе до няколко семпли стола, поставени под едно дърво. След приканващия му жест те се настаниха и когато той също седна — със съвършено човешко движение, — Тривайз попита:
— Наистина ли си робот?
— Наистина, сър — отговори Данил.
Лицето на Пелорат просветля от радост.
— В старите легенди — каза той — се споменава за един робот на име Данил. На него ли си кръстен?
— Аз съм същият този робот — кимна мъжът. — Това не е легенда.
— О, не! — възрази Пелорат. — Ако ти си същият робот, би трябвало да си на хиляди години.
— Двадесет хиляди — тихо потвърди Данил.
Историкът като че се постъписа и хвърли безпомощен поглед към своя приятел, който заяви с ядна нотка в гласа си:
— Ако наистина си робот, аз ти заповядвам да говориш истината.
— Няма нужда да ми се казва да говоря истината, сър. Длъжен съм да го правя. Пред вас, сър, има три възможности. Аз или съм човек, който ви лъже, или съм робот, който е бил програмиран да вярва, че е на двадесет хиляди години, макар всъщност да не е на толкова, или съм робот, който е на двадесет хиляди години. Трябва да решите коя от трите ще изберете.
— Нещата могат да се решат от само себе си при по-продължителен разговор — сухо отбеляза съветникът. — Ако е там въпросът, трудно ми е да повярвам, че това тук е вътрешността на Луната. Нито светлината — при тия думи той вдигна нагоре очи, защото осветлението беше точно като меката разсеяна слънчева светлина, макар на небето да не се виждаше никакво слънце, а и, честно казано, не се забелязваше никакво небе, — нито гравитацията изглеждат правдоподобни. Този свят би трябвало да има повърхностна гравитация, по-малка от 0,2 g.