— Всъщност, сър, естествената гравитация на повърхността би била 0,15 g. Тя обаче е изменена от същите сили, които на вашия кораб ви дават усещането за нормално притегляне, дори и да се намирате в състояние на свободно падане или под ускорение. Другите енергийни нужди, включително светлината, също се удовлетворяват по гравитационен път, при все че когато е удобно, използваме и самата слънчева енергия. Материалните ни потребности се поемат от лунната почва, като се изключат леките елементи — водород, въглерод и азот — които Луната не притежава. Задоволяваме ги, като от време на време улавяме по някоя комета. Една такава плячка на век е повече от достатъчна за посрещането на нуждите ни.
— Доколкото разбирам, Земята не може да се използва като източник на продоволствия.
— За нещастие е точно тъй, сър. Нашите позитронни мозъци са също толкова чувствителни към радиацията, както и човешките протеини.
— Употребяваш множествено число, а това имение изглежда голямо, красиво и изпипано — поне на пръв поглед. Значи тук живеят и други… Хора? Роботи?
— Да, сър. На Луната имаме пълен екологичен цикъл и огромни и сложни кухини, в които процъфтява животът. Всички интелигентни същества обаче са роботи — къде повече, къде по-малко прилични на мен. Вие обаче няма да видите никого от тях. Що се отнася до имението, единственият му ползвател съм аз и то е изградено като точно копие на онова, в което живеех преди двадесет хиляди години.
— И което ти си спомняш с подробности, нали?
— Съвършени, сър. Аз бях произведен и съществувах за известно време — колко кратко ми се вижда то сега! — на космонитския свят Аврора.
— Онази планета със… — Тривайз млъкна.
— Да, сър. Онази планета с кучетата.
— Значи знаеш за тях?
— Да, сър.
— Но как си дошъл тук, след като първоначално си живял на Аврора?
— Дойдох в самото начало на заселването на Галактиката, за да предотвратя създаването на радиоактивна Земя. С мен имаше и друг робот на име Жискар, който умееше да чувства и коригира умовете.
— Като Блис?
— Да, сър. В известен смисъл ние се провалихме и Жискар престана да функционира. Преди да се случи това обаче, той успя да ми предаде своя талант и остави на мен да се грижа за Галактиката и в частност за Земята.
— Защо в частност за Земята?
— Донякъде заради един човек на име Илайджа Бейли. Един земянин…
Пелорат възбудено се намеси:
— Голан, той е културният герой, за когото преди известно време ти споменах!
— Културен герой ли, сър?
— Доктор Пелорат има предвид — обясни Тривайз, — че е личност, на която са били приписани много неща и която представлява сплав от множество действително съществували хора, ако не е съвършено измислена.
Данил претегли за момент казаното и съвсем спокойно възрази:
— Това не е вярно, господа. Илайджа Бейли съществуваше наистина и беше един-единствен човек. Не зная какво разправят за него вашите легенди, но исторически факт е, че Галактиката може би никога нямаше да бъде заселена, ако не беше той. В негова памет аз направих всичко по силите си, за да спася каквото мога от Земята, след като тя взе да става радиоактивна. Моите другари роботи бяха разпределени из Галактиката така, че да са в състояние да повлияят — тук или там — на някой подходящ човек. По едно време дори успях да подредя нещата тъй, че да започне рециклиране на земната почва. Доста по-късно подхванах тераформирането на онзи свят, обикалящ около съседната звезда, която сега се нарича Алфа. Нито в единия, нито в другия случай обаче постигнах истински успех. Така и не можах да повлияя на човешките умове точно както аз исках, понеже винаги съществуваше възможност да причиня вреда на индивидите, чиито умове манипулирах. Разбирате ли, бях обвързан — и съм обвързан и до ден-днешен — от законите на роботиката.
— Да?
Не бе нужно да си същество с менталната мощ на Данил, за да доловиш недоумението в този въпрос.
— Първият закон, сър — продължи той, — гласи: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Вторият закон е: „Роботът е длъжен да се подчинява на заповедите, давани му от хората, освен ако такава заповед противоречи на Първия закон.“ Третият закон е: „Роботът е длъжен да се грижи за собствената си безопасност, освен когато тази грижа противоречи на Първия или Втория закон.“ Естествено, аз ви излагам тези постулати, доколкото ми позволява езикът. В действителност те представляват сложни математически конфигурации на нашите позитронни мозъчни връзки.