— Коя планета е избрана за нас, милорд? — попита Селдън.
— Доколкото помня, названието й е Терминус.
С небрежно движение Чен побутна лежащите пред него листове към Селдън.
— Планетата е необитаема, но напълно пригодна за заселване. Лесно може да се приспособи за всички нужди на учените. Наистина, малко е отдалечена…
— Намира се на края на Галактиката — прекъсна го Селдън.
— Както вече казах, малко е отдалечена. На нея вашите хора могат напълно да се концентрират върху научна работа. Решавайте, имате на разположение още само две минути.
— Ще ни бъде нужно време, за да се подготвим за такова пътешествие — каза Селдън. — Все пак ще се преселват повече от двадесет хиляди семейства.
— Ще ви бъде дадено време.
Селдън се замисли и когато последната минута изтече отговори:
— Приемам изгнанието.
Сърцето на Гаал се сви при тези думи. Повече от всичко на света той се радваше на това, че беше избегнал смъртта, пък и кой не би се радвал? Но въпреки огромното облекчение той изпитваше лека досада от това, че Селдън беше победен.
Дълго време те седяха мълчаливо в таксито, което ги носеше през стомилните тунели на Трантор към Университета. После Гаал се размърда на седалката и каза:
— Истина ли е това, че екзекуцията ви ще ускори падането на Трантор?
— Аз никога не лъжа, когато става дума за психоисторическата истина. Пък и в дадения случай това не би ми помогнало. Чен знаеше, че говоря истината. Той е много умен политик, а политиците поради самата същност на своята работа трябва инстинктивно да усещат психоисторическата истина.
— Тогава защо се съгласихте на изгнание? — удиви се Гаал, но Селдън не отговори.
Когато те стигнаха до университета, нервното изтощение вече си казваше думата: краката на Гаал отказваха да се движат. Трябваше едва ли не да го извлекат от таксито.
Целият Университет беше залят от светлина. Гаал почти беше забравил, че някъде все още съществува слънцето. Но Университетът не се намираше на открито. Зданията му бяха похлупени от огромен стъклен купол. Стъклото беше поляризирано, така че Гаал можеше без да примежава да гледа блестящята в небето звезда. Странно беше само, че светлината на тазе звезда не беше мъглив и че тя заемаше почти цялото небе.
Самите университетски здания не приличаха на стоманеносивите съоръжения другаде по Трантор. Те по-скоро бяха сребристи. Металическите панели блестяха в цвят на слонова кост.
— Изглежда това са войници — каза Селдън.
— Какво? — Гаал премести възвишения си поглед към прозаичната земя и видя пред себе си часовой.
Войниците се приближиха и от най-близката врата внезапно се появи техният капитан. С мек глас той произнесе:
— Доктор Селдън?
— Да.
— Ние ви чакахме. От този момент вие и вашите хора се намирате под наша охрана. Заповядано ми е също така да ви предам, че за всички сборове преди да се отправите на Терминус ви се дават шест месеца.
— Шест месеца! — щеше да извика Гаал, но пръстите на Селдън меко го стиснаха за лакътя.
— Такива са моите инструкции — повтори капитанът.
Той се отдалечи и Гаал се обърна към Селдън.
— Какво е това? Какво може да се направи за шест месеца? Това е просто бавно убийство.
— Тихо, тихо. Да отидем в кабинета ми.
Кабинетът не беше голям, но беше гарантиран срещу всякакво прослушване и подслушване, и то така, че това беше невъзможно да се проследи. Подслушващите лъчи, насочени към него, не носеха към слуха на наблюдателите нито подозрителна тишина, нито още по-подозрителния шум на статичното поле. Наблюдателите просто подслушваха найразнообразни разговори, съставени от огромно количество невинни фрази, произнесени с различни гласове.
— А сега, — каза Селдън съвършено спокойно — мога да ви съобщя, че шест месеца са повече от достатъчни.
— Не разбирам как.
— Работата е там, моето момче, че в такъв план като нашия действията на всички други са подчинени на нашите нужди. Нима не съм ви казвал, че личността на Чен беше подложена на много по-щателно изучаване, отколкото коя да е личност в цялата история? Пък и процесът започна тогава, когато ние сметнахме това за необходимо за нашите нужди и цели.
— Но как можахте да направите така, че да…
— …ни заточат на Терминус? Защо пък не?
Селдън натисна с пръсти полираата повърхност на масата на едно място, и цялата част от стената зад гърба му се плъзна настрана. Само собствените му пръсти можеха да направят това, защото разположеният отдолу скенер реагираше на само едни в света пръстови отпечатъци.