— Извинете, а нямате ли нещо като наблюдателна кула? — попита Гаал — Имам предвид на открит въздух.
— Разбира се, има! Ако искате, мога да ви продам билет и за там. Но по-добре първо да проверим не вали ли дъжд.
Той премести някаква ръчка до лакътя си и погледна матовия екран, по който се заплъзгаха цифри. Гаал проследи погледа му.
— Добро време — каза той. — Сега май си спомних — сега при нас е лято. Аз самият не обичам много да излизам навън, — продължи той доверително. — За последен път излизах преди около три години. Веднъж като погледнеш и веднага всичко ти става ясно… Ето ви билета. Специалният асансьор е до черния вход на хотела. На него си пише „Кулата“. Качвате се и всичко ще бъде наред.
Асансьорът беше новост: той се изкачваше, използувайки отрицателни и положителни гравитационни полета. Гаал влезе пръв, останалите екскурзианти го последваха. Водачът на асансьора натисна един бутон. Когато за секунда настъпи безтегловност на Гаал му се стори, че е отново в космоса. Но постепенно асансьорът набра ускорение и всичко се появи отново. Незадълго. След рязкото, макар и неусетно забавяне краката му се откъснаха от пода и той неволно извика.
— Мушнете си краката под скобите на пода — изръмжа водачът. — Вие какво, не можете ли да четете?
Всички останали бяха постъпили така още от самото начало. Сега те, усмехвайки се, гледаха неговите напразни опити да се спусне на пода. Техните обувки стърчаха изпод хромирано блестящите скоби, които се разполагаха на пода в две паралелни редици. Гаал видя тези скоби, когато влезе в асансьора, но не им обърна никакво внимание.
След това нечия ръка го придърпа надолу.
Докато той, леко задъхан, мърмореше слова на признателност, асансьорът спря.
Той излезе на открития балкон, залят с ослепителна светлина, от която боляха очите. Чвекът, чиято уверена ръка току-що му помогна, излезе след него.
— Тук има колкото искате свободни места — каза той с топлина в гласа.
Гаал затвори уста — той все още малко се задъхваше — и каза:
— Да, места има повече от достатъчно.
Той направи няколко крачки към креслата, след което спря.
— Ако нямате възражения, аз ще постооя малко до перилата. Иска ми се… иска ми се да погледам малко.
Човекът махна с ръка, явно беше добродушно настроен, и Гаал, опрян на перилата, които му стигаха до рамото, буквално се потопи в обкръжаващата го панорама.
Земя той не видя. Тя се губеше под все по-сложни постройки. Хоризонтът също не се виждаше: само метал на фона на небето, сив метал, и Гаал знаеше, че навсякъде на планетата зрелището ще е същото. Всичко като че ли беше застинало — само няколко машини за разходка плуваха по небето, но той знаеше, че милиарди хора сноват и бързат някъде там, под металическата кора на този свят.
Зелен цвят изобщо не се виждаше: нито зеленина, нито земя, нито небе, нищо друго освен хора. Някъде в този свят, смътно осъзнаваше Гаал, беше дворецът на императора, който стоеше на истинска земя, обкръжен с високи зелени дървета и цветя като дъгата. Това беше малко островче сред океана от стомана, но от балкона, на който стоеше той, дворецът не се виждаше. Може би се намираше на хиляди километри оттук. Гаал не знаеше.
Нищо, ще мине немного време, и той ще намери някой и друг час за своята космическа обиколка!
Той дълбоко въздъхна и неочаквано осъзна, че той накрая е на Трантор, на планетата, която представляваше център на Галактиката и същност на човешката раса. Той не виждаше слабостите й. Не виждаше как се приземяват на планетата кораби с хранителни продукти. Дори не подозираше за съществуването на тази жизнено важна сънна артерия, коята така слабо съединяваше четиридесетте милиарда жители на Трантор с останалата галактика. Той виждаше само най-могъщото създание на човека: пълна и почти презрителна победа над света.
Той се отдръпна от перилата на балкона като в мъгла. Неговият познат от асансьора му махна с ръка, показвайки свободното място до него, и Гаал се приближи и отпусна в креслото.
Човекът се усмихна.
— Наричат ме Джерил. За пръв път ли сте на Трантор?
— Да, мистър Джерил.
— Така си и мислех. Впрочем, Джерил е моето име, а не фамилия. Трантор впечатлява, особено ако имате поетическо въображение. Самите транториани обаче не идват тук. Не им харесва. Те, виждате ли, нервничат!
— Нервничат!… Да, впрочем, аз се казвам Гаал. Заради какво тук може да се нервничи? Това е великолепно!
— Субективно възприятие, Гаал. Ако вие се раждате в инкубатор, израствате в коридори, работите в погреби, а отпуските си прекарвате в препълнената „Стая на Слънцето“, то, излизайки навън и не виждайки над главата си нищо друго освен небе, вие можете сериозно да се разболеете. Транторианите разрешават на децата си да излизат тук веднъж на година, след като навършат пет години, но не зная, дава ли им това нещо. Първо, това явно е малко, и второ, когато децата ги довеждат първите няколко пъти, те изпадат в ужасна истерия. Би следвало да ги донасят тук веднага след раждането, и то поне по веднъж в седмицата.