— Но от друга страна това може да значи, че те все пак изобщо нямат атомна енергия. А може би и имат, и те щателно я крият, за да не узнаем. Едно е да завладееш обикновен търговски кораб — лек и слабо въоръжен, а друго е да нападнеш кораб на Основанието, когато дори само фактът, че този кораб присъствува, може да говори за това, че Основанието подозира нещо.
— Сравни това…
— Почакай, Мелоу, почакай.
Твер вдигна ръка.
— Ти буквално ме удави в речите си. Накъде клониш? Говори направо.
— Ще ти се наложи да изслушаш всичко, иначе няма да ме разбереш, Твер. Те не знаят какво аз правя тук, а аз не зная какво те имат. Но аз съм в такова тежко положение, защото съм сам, а те са цяла планета, при това може би разполагаща с атомна енергия. Аз не мога да си позволя да се отпусна. Разбира се, това е опасно. Разбира се, може би ни чака дупката в земята, но ние знаехме това от самото начало. Така че какво друго ни остава?
— Аз не… Какво е пък това?
Мелоу търпеливо натисна копчето на видеомагнетофона. Екранът светна и на него се появи набръчканото лице на сержанта-часови.
— Какво има, сержант?
— Извинете ме, сър. Часовите пуснаха в звездолета мисионер от Основанието.
— Кого?
По лицето на Мелоу заиграха ярки петна.
— Мисионер, сър. Той не нуждае от срочна хоспитализация, сър…
— Заради вас, сержант, скоро от такава ще се нуждае не само той. Заповядайте на екипажа да заеме местата си по боеви разчет.
Каюткомпанията на екипажа беше почти празна. Не минаха и пет минути от заповедта, а хората вече бяха до оръдията в бойна готовност. Във варварските анархични райони на космоса скоростта беше първа необходимост, а екипажът на Мелоу беше един от най-добрите по скорост на изпълнение на заповедите му.
Мелоу бавно влезе в каютата и огледа мисионера от главата до краката. Погледът му се плъзна по лейтенант Тинтер, който неуверено пристъпи от крак на крак, и по часовия сержант Демен, чието неизразително лице и здрава фигура се виждаха зад лейтенанта.
Главният Търговец се обърна към Твер и се замисли за секунда.
— Е, какво пък, Твер, събери тук всички офицери, с изключение на координаторите и проектантите. Екипажът да остане по местата си до следваща заповед.
Настъпи петминутен отдих, по време но който Мелоу отвори вратите на всички тоалетни, погледна зад бара и дръпна тежките щори пред илюминаторите. За половин минута той напусна стаята, и когато се върна, мърмореше под нос нещо непонятно.
Влязоха офицерите. След тях се появи Твер и безшумно затвори след себе си вратата.
Мелоу спокойно каза:
— Първо, кой пусна тук този човек без моя заповед?
Часовият сержант направи крачка напред. Всички погледи се обърнаха към него.
— Извинявайте, сър. Пусна го не някой определен човек. Ние като че ли се съгласихме всички с това. Нали той е един от нас, така да се каже, а всички тези чужденци…
Мелоу го прекъсна.
— Аз ви разбирам, сержант, и даже много ви съчувствувам. Тези хора под ваше командуване ли се намираха?
— Да, сър.
— Когато всичко свърши, ще ги изпратите за една седмица в казармения арест. Самият вие сте свободен от задълженията си за същия период от време. Ясно ли е?
Лицето на сержанта не се промени, но раменете му леко се приведоха. Той кратко отговори:
— Да, сър.
— Можете да вървите. Заемете поста си.
Вратата зад сержанта се затвори и в каютата се понесе лекият шум на разговора.
— За какво го наказа, Мелоу — намеси се Твер. — Ти знаеш, че тези корелийци убиват пленените мисионери.
— Нарушаването на заповедите ми е достатъчно лошо само по себе си, за да има каквото и да било оправдание. Нито един човек не трябваше да влиза или излиза от звездолета без моето лично разрешение.
Лейтенант Тинтер недоволно промърмори:
— Седем дни бездействие. Така никога няма да ви се удаде да поддържате дисциплината.
— Ще ми се удаде — с леден глас отговори Мелоу. — Какъв смисъл има дисциплината, ако условията са идеални? Нужна ми е дисциплина дори пред лицето на смъртта, иначе тя е безполезна. Къде е този свещенник? Дайте го насам.
Търговецът седна, гледайки облечената в червена мантия фигура, която доведоха пред него.
— Как се казвате, ваше преподобие?
— А?
Той се обърна към Мелоу, леко олюлявяйки се. Очите на свещеника гледаха сляпо, на едно от слепоочията имаше пресен белег. Той не каза нито дума, и доколкото помнеше Мелоу, дори не се помръдна през целия предишен разговор.
Твер направи крачка напред и каза с прегракнал глас, гледайки Мелоу с разтревожени очи: