То беше атомно! Не можеше да греши, обикновените пистолети просто не можеха да имат такава форма на дулото. Но най-важното не беше в това, съвсем не беше в това.
На ръкохватките на тези бластери, на дълбоко врязаната златна пластина, стоеше емблемата на Звездолета и Слънцето.
Същата тази емблема на Звездолета и Слънцето, с която беше подпечатан всеки огромен том на Енциклопедията на Основанието, вече започната, но още незавършена.
СЪЩАТА тази емблема на Звездолета и Слънцето, която блестеше на знамената на Галактическата Империя вече хиляда години.
Мелоу продължаваше да говори и мисли едновременно.
— А сега изпробвайте тази тръба! Тя е единно цяло. Разбира се, не е идеална — съединяването не трябва да става ръчно.
Нямаше смисъл да се задържа повече. Всичко свърши, Мелоу получи това, което искаше. Само една мисъл занимаваше мозъка му. Златистото кълбо с правите лъчи и наклонената пура на звездолета.
Звездолетът и Слънцето на Империята!
Империята! Тази дума навяваше хлад в душата. Беше минал век и половина, но Империята все още живееше, някъде дълбоко, в самия център на Галактиката. И тя отново се беше появила на Периферията.
Мелоу се усмихна.
9.
„Далечна Звезда“ вече втори ден беше в космоса, когато Хобер Мелоу, намирайки се в личната си каюта с лейтенант Драфт, му подаде запечатан плик, руло микролента и сребристо цилиндърче.
— Точно след час, лейтенант, вие ще пристъпите към изпълняването на задълженията на командир на кораба до моето завръщане или завинаги.
Драфт се опита да стане, но Мелоу нетърпеливо го задържа.
— Седете и слушайте. В плика ще намерите координатите на планетата, при която ще отидете. Там ще ме чакате в продължение на два месеца. Ако Основаанието ви намери преди изтичането на този срок, микрофилмът е моят отчет за експедицията. Ако обаче — тук гласът му помрачня — аз не се върна до два месеца, а звездолетите на Основанието не са ви намерили още, летете към Терминус и предайте в качеството на мой отчет капсулата. Разбрахте ли ме?
— Да, сър.
— Нито вие, нито хората ви не трябва да говорят нищо, което би противоречало на официалния ми рапорт.
— А ако ни разпитват, сър?
— В такъв случай вие нищо не знаете.
— Тъй вярно, сър.
С това интервюто свърши и точно след петдесет минути от „Далечна Звезда“ меко се отстикова средна по размер спасителна лодка.
10.
Онум Бар беше стар, твърде стар, за да се бои. От последното разпределение насам той живееше сам на едно парче земя с тези свои книги, които беше успял да спаси от унищожение. Той нямаше защо да се бои да изгуби живота си, и затова гледаше вмъкналия се при него непознат без страх.
— Вратата беше отворена — обясни непознатият.
Той говореше с някакъв странен лаещ акцент и Бар най-напред обърна внимание на това, че на бедрото му виси странен стоманеносив бластер. В полумрака на стаята Бар забеляза и слабото искрене на силовото поле, обкръжаващо човека.
— Какъв смисъл има да я затварям? — слабо попита той. — Искате ли нещо от мен?
— Да.
Непознатият остана да стои в средата на стаята. Той беше висок и широкоплещест.
— Вашата къща е единствената в целия окръг.
— Тук е уединено място — съгласи се Бар, — но на изток оттук има град. Ако искате, ще ви го покажа.
— После. Мога ли да седна?
— Ако креслата ви издържат — със сериозен тон отговори старецът.
Те бяха стари и износени, както и той самият. Реликви от отминала младост.
— Казвам се Хобер Мелоу — каза непознатият. — Долетях от дълбоката провинция.
Бар кимна с глава и се усмихна.
— Отдавна разбрах това по вашия акцент. Моето име е Онум Бар. От планетата Сивена съм и някога бях Патриций на Империята.
— Значи това е Сивена. За съжаление аз имам само стари звездни карти.
— Те трябва да бъдат наистина стари, за да се е променило разположението на звездите.
Докато непознатият се оглеждаше, Бар седеше в креслото си съвършено спокойно. Той забеляза, че защитното силово поле на човека изчезна, и сухо отбеляза, че жалката му личност вече не предизвиква страх у неприятелите му.
— Домът ми е беден и получавам съвсем малко — каза той. — Вие можете да разделите с мен бедния обяд, ако, разбира се, вашият стомах смели черния хляб и сухото зърно.
Мелоу поклати глава.
— Благодаря, вече съм обядвал и освен това нямам време. Единственото, което ми е нужно, е да се добера до мястото, където се намира вашето правителство.