— А тук той живял в продължение на двадесет години и чакал обречен края си. Шпионите му вероятно го предупредили, че Малгара събирал търпеливо армия с помощта на царете на Южен Хиндустан.
Накрая Малгара дошъл. От върха на скалата Калидаса съзрял как завоевателите нахлували от север. Вероятно считал, че бил на недостъпно място, но така и не проверил това.
Напуснал сигурното убежище на огромната си крепост и посрещнал брат си на неутрална земя между двете армии. Всеки би дал много, за да разбере какви приказки са си разменили при тази последна среща. Някои твърдят, че на сбогуване се прегърнали. Може и да е вярно.
След това армиите се срещнали подобно на морски вълни. Калидаса се бил на своя територия, заобиколен от хора, добре познаващи местността. Затова отпървом изглеждало, че той щял да победи. Но тогава се случило нещастие, което предопределило съдбата на нацията.
Големият боен слон на Калидаса с пълно снаряжение и с царските знамена свърнал настрани, за да избегне заблатено място. Войниците помислили, че царят отстъпвал. Моралът им се прекършил. Пръснали се като плява, отвяна при вършитба.
Калидаса бил намерен мъртъв на бойното поле, загинал от собствената си ръка. Малгара станал цар. А Якагала била изоставена на джунглата и не била открита в продължение на хиляда и седемстотин години.
Глава 5. През телескопа
„Моят таен порок“ — наричаше го Раджасингхе с крива усмивка, но и със съжаление. Бе се изкачвал до върха на Якагала преди години. Ако стигнеше същото място с хеликоптер, нямаше да получи същото чувство на доволство от постигнатото. Лесният начин спестяваше и повечето от архитектурните особености, разкриващи се при катеренето. Никой не би могъл да разбере докрай Калидаса, ако не следваше стъпките му от градините на удоволствията до въздушния палат.
Все пак имаше заместител, с който застаряващият мъж получаваше немалко удовлетворение. Преди няколко години беше се сдобил с компактен телескоп с двадесетсантиметрово огледало и с голямо увеличение. С негова помощ „бродеше“ по цялата западна стена на скалата и търсеше пътеката, по която бе минавал толкова пъти до върха в миналото. Когато поглеждаше през окуляра, лесно можеше да си представи, че висеше във въздуха на една ръка разстояние от самия гранит.
В късните следобедни часове, когато лъчите на залязващото слънце стигнеха до надвисналия зъбер на скалата, предпазващ фреските, Раджасингхе ги „посещаваше“ с телескопа, отдавайки дан на придворните дами. Въпреки че ги обичаше всичките, имаше и свои любими. Понякога „разговаряше“ мълчаливо с тях, използувайки най-архаичните думи и фрази, които знаеше, въпреки че съзнаваше факта, че и най-древният му тейпробейнски език бе напреднал с хиляда години в тяхното бъдеще.
Забавляваше се също да зяпа туристите и да изучава техните реакции. Те драскаха върху скалата, правеха си фотографски снимки на върха или се възхищаваха на скалните рисунки. Нямаха представа, че бяха придружавани неотлъчно от невидим и завистлив зрител, който се движеше без усилие покрай тях мълчаливо като призрак, при това толкова близо, че можеше да различи изражението на лицата им и подробности от тяхното облекло. Увеличението на телескопа бе толкова голямо, че ако можеше да чете по устните, щеше да „подслушва“ и водените от тях разговори.
Бе воайор, но — достатъчно безвреден, а малкият му „порок“ не бе изобщо таен, тъй като го споделяше с посетителите. Телескопът предлагаше едно от най-добрите встъпления към Якагала. Освен това служеше и за други полезни цели. Раджасингхе бе алармирал на няколко пъти пазачите за преднамерено търсене на сувенири и не един турист биваше изненадан да дълбае инициалите си върху скалата.
Бившият посланик рядко използуваше телескопа сутрин, тъй като слънцето се намираше над далечната страна на Якагала и малко можеше да се види върху сенчестата западна страна. Доколкото можеше да си спомни, никога не бе поглеждал през окуляра толкова рано след изгрев слънце, докато се наслаждаваше на забележителния местен обичай „чай в леглото“, установен от европейските плантатори преди три века.
Сега хвърли поглед през широкия панорамен прозорец, който разкриваше почти пълна гледка към Якагала, и се удиви на малката фигурка, която се движеше по билото на скалата с очертан отчасти силует. Посетителите никога не се изкачваха на върха толкова рано след зазоряване. Дори пазачите не отключваха вратата на асансьора, водещ към фреските поне още няколко часа. Раджасингхе лениво размишляваше коя ли можеше да бъде тази „ранобудна птица“.