Не разбира се в първоначалната си форма. Първите сто километра представляваха град, разположен вертикално и заемащ нивата с по-голямо пространство, през което шестнадесетте комплекта релси често бяха превозвали по милион пътници на ден. Само две от тези ленти-релси работеха в момента. След няколко часа жителят на „Стархоум“ и придружаващите го щяха да поемат бързо нагоре по огромната, набраздена колона на път за Пръстеновия град, който опасваше земния глобус.
Чуждоземецът изви навън очи, за да добие телескопична картина и бавно сканира зенита. Да, там беше. Трудно се забелязваше през деня, но лесно — през нощта, когато слънчевите лъчи струяха покрай сянката на земята, но грееха ярко там, горе. Тънката, блестяща лента, която разцепваше небето на две полусфери, представляваше цял свят сам по себе си, където билиони хора бяха избрали да живеят при нулева гравитация.
Над града-пръстен се намираше космическият кораб, който бе докарал пратеника и всички негови компаньони от рояка през междузвездната бездна. Дори в момента бе готов за отпътуване… не че бе спешно, но бе пристигнал няколко години по-рано според разписанието и сега се подготвяше за следващия, шестстотингодишен етап от пътешествието си.
За жителя на „Стархоум“, разбира се, времето бе незначително малко, тъй като нямаше да се разсъеши преди края на пътуването. Но след това можеше да бъде изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. За пръв път бе разрушена роботизирана сонда… или поне бе замлъкнала — скоро след като бе навлязла в Слънчевата система. Може би бе осъществила контакт с мистериозните Ловци на зората, които бяха оставили следи в толкова много светове, необяснимо близо до Първоначалото. Ако жителят на „Стархоум“ бе способен на благоговение или страх, щеше да изпита и двете, тъй като планираше своето бъдеще — поне за шестстотин години напред.
Но сега се намираше на засипания със сняг връх на Якагала и бе обърнал лице към пътя към звездите, сътворен от човечеството. Привика децата до себе си (те винаги разбираха кога той действително искаше да му се подчинят) и посочи планината на юг.
— Знаете много добре, че „Космопорт едно“ е бил построен две хиляди години по-късно от този разрушен вече дворец! — Започна с въодушевление, което бе само отчасти престорено.
Децата закимаха в мълчаливо съгласие. Жителят на далечната планета „Стархоум“ очерта линията на орбиталния елеватор от зенита до върха на далечната планина Шри Канда.
— Тогава защо наричате тази колона „Кулата на Калидаса“? — довърши въпроса си.
ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ И БЛАГОДАРНОСТИ
Авторът на историческа фантастика носи специална отговорност пред своите читатели, особено когато разказва за непознати епохи и места. Не би трябвало да изкривява известните факти и събития, а когато ги измисля, което често е принуден да прави, негово задължение е да посочи разделящата линия между въображението и действителността.
Писателят на научна фантастика има същите отговорности, но повдигнати на втора степен. Надявам се, че настоящите бележки не само ще ме освободят от тези задължения, но ще допринесат и за удоволствието на читателя.
С цел да усилия драматизма, направих три незначителни промени на географията на остров Цейлон, сега — Шри Ланка. Преместих го на осемстотин километра по на юг, така че да възседне екватора… което в действителност е било преди двадесет милиона години и може би някой ден ще стане отново. В момента се намира между шест и десет градуса северна географска ширина.
В допълнение удвоих височината на Свещената планина и я преместих по-близо до „Якагала“. И двете места съществуват, при това съм ги описал много точно.
Шри Пада или Адамов връх е планина с изумително правилна конусовидна форма. Свещена е за будистите, мюсюлманите, индусите и християните. Има малък храм на самия връх. В светата обител се пази каменна плоча с отпечатък, който се счита, че е от ходилото на Буда въпреки дължината му от два метра.
В продължение на много векове всяка година хиляди пилигрими изкачват продължително 2240-метровия връх. Изкачването вече не е свързано с опасности, тъй като има две стълби (несъмнено — най-дългите в света) до самия връх. Изкачих се само веднъж, подбуден от журналиста от „Ню Йоркер“ Джереми Бърнстайн (виж книгата му „Наука на преживяното“), и краката ми останаха парализирани за няколко дена впоследствие. Но усилието си струваше, тъй като за късмет наблюдавахме красивия и вдъхващ благоговение спектакъл на движението на сянката на върха при зазоряване — идеално симетричен конус, който се вижда само няколко минути непосредствено след изгрев слънце, простиращ се почти до хоризонта върху облаците далече под него.