След това изследвах планината без много усилия с хеликоптер на военновъздушните сили на Шри Ланка, който се доближи достатъчно до храма. Наблюдавах смирените изражения по лицата на монасите, вече свикнали на подобно шумно безпокоене.
Каменната крепост Якагала в действителност се казва Шигирия (или Шигири, тоест „Лъвската скала“). Същността й стряска, така че не ми се наложи да променям нещо по какъвто и да било начин. Позволих си единствено хронологически волности. Дворецът на върха (според „Шинхалезките хроники“ или „Кулавамза“) е бил построен по време на отцеубиеца цар Касиапа Първи (478 г. — 495 г. от н.е.). Въпреки всичко изглежда невероятно, че толкова мащабно строителство е било завършено само за осемнадесет години от узурпатор, който е очаквал война всеки момент и действителната история на Шигирия е могла да се върне с векове назад.
Характерът, мотивацията и истинската съдба на цар Касиапа са били обект на много дискусии, разгорели се от посмъртно издадената книга „Историята на Шигири“ (издателство „Лейк хауз“, Коломбо, 1972 г.) от шинхалезкия учен професор Сенерат Паранавитана. Признателен съм му за двата тома монументални изследвания на надписите върху „Огледалната стена“, описани в книгата „Графиките на Шигири“ (издателство „Оксфорд юнивърсити прес“, 1956 г.). Някои от цитираните от мен стихове са оригинални, други съм видоизменил немного.
Фреските, създали най-голяма слава на Шигирия, са красиво отпечатани в Цейлон, например в книгите „Рисунки от храма“, „Мощите и Скалата“ (издателство „Ню Йорк график съсайъти“/ЮНЕСКО, 1957 г.). Плочка номер пет е най-интересна… и за нещастие — съсипана от неизвестни вандали през 1960 година. Една от слугините очевидно е наострила слух в посока на мистериозна кутия с панти, която държи в дясната си ръка. Предметът остава с неясно предназначение — местните археолози отказаха да вземат насериозно предположението ми, че това е транзисторно радио от ранната Шинхалезка епоха.
По легендата на Шигирия е осъществен спектакъл от Димитри де Грюнвалд. В продукцията му „Богът-цар“ Лей Лосън изпълнява внушителната роля на Касиапа.
Западът е бил известен за тази несъмнено много смела концепция от публикуваната в списанието „Наука“ от 11 февруари 1966 година статия „Сателитно удължение във вид на истинска «небесна кука»“ с автори Джон Д. Айзъкс, Хю Браднер и Джордж Е. Бакус от Института по океанография в Скрипс и Алин К. Вайн от Института по океанография в Уудс Хоул. Въпреки че изглежда странно, дето океанографи се занимават с такава идея, не е чак толкова изненадващо, щом си помисли човек, че те са единствените (след великите дни на въздухоплаването с балони), които се занимават с много дълги кабели, увисващи под тежестта им. (Съвсем случайно доктор Алин Вайн е обезсмъртен, тъй като на негово име е кръстен известният изследователски потопяем апарат „Алвин“.)
По-късно е било разкрито, че концепцията вече е била разработена шест години по-рано от ленинградския инженер И. Н. Арцютанов (публикация в „Комсомольская правда“ от 31 юли 1960 година). Там Арцютанов разглежда „небесна фуния“ — да използуваме това описателно наименование — с която могло да се вдигнат на синхронна орбита не по-малко от дванадесет хиляди тона товари на ден. Изглежда чудно, че такава смела идея получила толкова малко популярност. Единственото й споменаване, което ми е известно, е в красивия том с рисунки на Алексей А. Леонов и Андрей К. Соколов със заглавие „Звездите ни очакват“ (публикувано в Москва през 1967 година). На една цветна картина е показан „Космически елеватор“ в действие. В заглавния текст е написано: „… спътникът ще бъде, така да се каже, фиксиран в определена точка в небето. Ако от него се спусне кабел до Земята, ще се получи истински кабелен път. По този начин може да се построи асансьор «Земя — спътник — Земя» за товари и пътници, който ще работи без ракетен двигател.“
Въпреки че генерал Леонов ми подари копие от книгата си на виенската конференция „Използуване на Космоса за мирни цели“ през 1968 година, не обърнах внимание на тази идея — въпреки че е показано как елеваторът кръжи над Шри Ланка! Вероятно съм си помислил, че космонавтът Леонов, бележит хуморист, си е направил малка шега. (Той още е и превъзходен дипломат. След виенската среща, той направи най-забележителния коментар, който някога съм чул: „Сега чувствувам, че съм посетил Космоса два пъти!“. Вероятно след мисията „Аполо“ — „Союз“ би отбелязал: „…три пъти“!)