Слънцето изгря и изля приятна топлина върху гърба на Морган. Той тъкмо преминаваше през отвор в масивната стена, която образуваше най-външния защитен вал на крепостта. Пред него под тесен каменен мост се простираха неподвижните води на огромен, идеално прав ров, дълъг по петстотин метра от всяка страна. Малка флотилия лебеди доплуваха с надежда до него, лавирайки между лилиите, след това се пръснаха с настръхнала перушина, щом разбраха, че нямаше да им хвърли храна. Морган прекоси моста и стигна до втора, по-малка стена и се изкачи по тясната стълба, изсечена в нея. Пред погледа му се ширнаха градините на удоволствията, а скалата се извисяваше непосредствено зад тях.
Водата на фонтаните се издигаше и спадаше бавно и ритмично сякаш всички те дишаха мудно и в унисон. Не се виждаше жива човешка душа. Целият простор на Якагала принадлежеше само нему! Градът-крепост едва ли можеше да бъде по-безлюден дори през изминалите последни хиляда и седемстотин години, прекарани в задушаващата прегръдка на джунглата — между смъртта на Калидаса и откриването му отново от археолози през деветнадесети век.
Морган премина покрай редицата от фонтани и почувствува леките им пръски по кожата си. По едно време се спря възхитен, за да разгледа красивата, явно оригинална каменна резба на каналите, служещи да отнасят преливащата вода. Чудеше се по какъв способ древният инженер по хидравлика бе закарал вода нависоко, за да създаде фонтаните, а също — и каква ли разлика във хидравличното налягане биха издържали положените в древността тръбопроводи. Реещите се високо струи сигурно бяха смайвали всеки, който ги виждаше за пръв път.
Предстоеше му да изкачи стръмна стълба, изсечена в гранитната скала. Стъпенките бяха неудобни и тесни; Морган едва се катереше с обувките. „Дали строителите на този изключителен дворец са имали наистина толкова малки ходила? — чудеше се. — Или това е хитра уловка от страна на архитекта, с цел да обезкуражи посетителите с неприятелски намерения? Наистина би било трудно за войници да щурмуват този склон, издигащ се на шестдесет градуса, използувайки стъпала, направени сякаш за джуджета.“
Последва малка платформа, после идентично стълбище. Морган се озова пред входа на дълга галерия с лек наклон, изсечена в най-долния фланг на скалата. Намираше се на повече от петдесет метра над заобикалящата го равнина, но погледът му бе напълно препречен от висока стена, измазана с гладка жълтеникава мазилка. Скалата надвисваше над него и той сякаш вървеше в тунел; виждаше се само късче небе.
Мазилката на стената като че бе поставена в ново време, защото бе неповредена. Изглеждаше невероятно зидарите от древността да бяха оставили работата си недовършена. Тук и там, обаче, блестящата, огледално-гладка повърхност беше надраскана с надписи — посетителите бяха направили обичайните опити да постигнат безсмъртие. Някои от текстовете бяха на азбуки, които Морган разпозна, а последната дата бе хиляда деветстотин и тридесета година. След това очевидно беше се намесил „Отделът по археология“, за да предотврати подобен вандализъм. Повечето от стенните надписи бяха на тейпробейнски, изписани с плавен, закръглен почерк. Морган си припомни от увеселението от предишната вечер, че имаше много поеми, датиращи от втори и трети век. Причината била, че малко след смъртта на Калидаса Якагала станала за кратко туристическа атракция, благодарение на легендите за прокълнатия цар.
Наполовина на пътя по каменната галерия Ваневар приближи до заключената врата на малък асансьор, водещ до славните стенописи, намиращи се на двадесет метра по-нагоре. Вдигна глава, за да ги огледа, но те бяха закрити от асансьорната шахта, притисната като метално птиче гнездо към изпъкналата част на скалата. Раджасингхе го бе предупредил, че някои туристи само поглеждаха към главозамайващата височина, на която се намираха фреските, след което решаваха да се задоволят само с фотографиите им.
За първи път Морган успя да оцени една от главните загадки на Якагала. Въпросът бе не „Как бяха изрисувани фреските на толкова опасно място?“ — с помощта на бамбуково скеле проблемът би се решил. По важно бе „Защо бяха създадени стенописите?“. След като били завършени, никой не бе могъл да ги види както трябва! Наблюдавани непосредствено от галерията под тях, картините бяха с изкривена перспектива, а от подножието на скалата изглеждаха малки, едва различими разноцветни петна. Навярно имаха чисто религиозен или магически характер като например скалните рисунки от Каменната ера, намерени в дълбините на почти недостъпни пещери.