— Преподобни отче! — процеди с жлъч принцът. — Брат ми бе първородният син на Паравана Велики и седя на трона на Тейпробейн, но злото, което сътвори, ще умре заедно с него! Когато тялото изгори, уверете се дали тленните останки са добре погребани, преди да посмеете да стъпите отново на Шри Канда!
Маханайаке Тхеро се поклони едва забележимо.
— Ще бъде изпълнено… съгласно вашата воля!
— И още нещо! — Малгара се обърна към помощниците си. — Славата на фонтаните на Калидаса стигна дори до нас в Хиндустан! Да ги зърнем поне за малко, преди да потеглим към Ранапура…
Пушекът от погребалната клада на Калидаса в самото сърце на градините на удоволствията, където царят бе преживял не една и две радости, се изви към безоблачното небе и обезпокои хищните птици, които се сбираха от близо и далеч. Навъсен, но доволен, понякога преследван от внезапни спомени, Малгара наблюдаваше символа на своята победа как се издигаше спираловидно нагоре, провъзгласявайки на всички поданици, че на престола бе се възцарил нов господар.
Сякаш като продължение на старото им съперничество, водата на фонтаните предизвикваха огъня — подскачаха към небето и падаха, разлюлявайки огледалната езерна повърхност. Но много преди огънят да свърши своята работа, резервоарите се изпразниха и струите се сринаха в течна разруха. Преди да се вдигнат отново в градините на Калидаса, щеше да бъде загинал имперският Рим, армиите на Исляма щяха да прекосят Африка, Коперник щеше да детронира Земята като център на Вселената, щеше да бъде подписана американската „Декларация за независимост“ и хора щяха да са стъпили на Луната…
Малгара изчака, докато кладата се разсипа във вихрушка от искри. След като и последният пушек се въздигна към надвисналото лице на Якагала, той вдигна лице към двореца, построен на върха, и дълго гледа мълчалив и запленен.
— Никой смъртен не бива да предизвиква боговете! Разрушете го! — заповяда.
Глава 9. Нишката
— Едва не получих сърдечен пристъп! — възкликна укорително Раджасингхе и наля сутрешното кафе. — Отпървом предположих, че използуваш някакво антигравитационно устройство… но дори и аз, лаикът, зная, че това е невъзможно. Как го направи?
— Моля за извинение! — отговори Морган с усмивка. — Ако знаех, че щеше да наблюдаваш, щях да те предупредя… въпреки че нещастието стана случайно. Възнамерявах само да долазя до ръба на скалата, но мисълта ми бе привлечена от онази каменна пейка. Тъкмо се чудех защо ли е била поставена точно на самия край на пропастта и започнах да изследвам.
— Няма никаква тайна. Някога там е имало плоскост, най-вероятно, направена от дърво. Простирала се е напред, а стълби са водели от самия връх долу до фреските. Все още могат да се забележат жлебовете, където е ставало закрепването за скалната повърхност.
— Същото открих и аз — рече малко тъжно Морган. — Трябваше да се досетя, че някой преди мен вече си е задал същия въпрос и знае отговора.
„Преди двеста и петдесет години онзи откаченяк, енергичният англичанин Арнолд Летбридж, пръв директор на археологическия музей в Тейпробейн, се навел от скалата по същия начин. Е, не съвсем по същия…“ — помисли бившият посланик.
Морган извади металната кутийка, която му бе помогнала да сътвори чудото. Върху капака й имаше само няколко бутона и неголям панел, изобразяващ цифрови показания. Изглеждаше като несложен радиотелефон.
— Ето! — извика гордо. — Щом си ме видял да се спускам на сто метра в пропастта, сигурно се досещаш и как работи!
— Здравият разум ми даде само един отговор, но моят отличен телескоп не го потвърди. Мога да се закълна, че абсолютно нищо не те поддържаше във въздуха!
— Не е точно от сорта демонстрация, която бих желал да представя, но сигурно е било впечатляващо. А сега — моя коронен трик! Проври пръста си оттук, моля!
Раджасингхе са поколеба. Морган държеше двойно по-голям от обикновен годежен пръстен метален тороид така сякаш бе наелектризиран.
— Ще ме удари ли електрически ток? — попита боязливо събеседникът му.
— Не, но може би ще се шокираш! Опитай да го издърпаш надалеч от мен!
Раджасингхе хвана пръстена съвсем предпазливо и почти го изпусна. Стори му се жив — стремеше се към Морган или по-точно — към кутийката, която инженерът държеше в ръка. След това откъм устройството се чу слабо бръмчене и домакинът усети как пръстът му бе дърпан от някаква тайнствена сила. „Магнетизъм ли е това? — запита се. — Не, разбира се! Магнитите не действуват по такъв начин!“ Плахата му, но невероятна теория бе вярна; наистина не можеше да се даде друго обяснение. Двамата се увлякоха в истинска игра на дърпане на въже — само дето връвта помежду им бе невидима!