В такива случаи се самоуспокояваше, макар и за малко. Заградени от ров с вода и крепостен вал се разпростираха езерцата, фонтаните и градините на удоволствията, за които не бе пожалил богатствата на царството си. Когато му додяваха, привикваше жените от харема си или двестате несменяеми безсмъртни, с които често споделяше мислите си, тъй като нямаше на кои други да се довери.
Гръмотевица раздра западното небе. Калидаса загърби мрачната заплаха на планината и се обърна в посока на далечната надежда за дъжд. Този сезон мусонът закъсня. Изкуствените язовири, които подхранваха сложната напоителна система на острова, бяха почти празни. По това време на годината все още трябваше да се плиска вода в най-големия от тях, Паравана Самудра, „Морето на Паравана“, наречен на името на баща му, което поданиците все още произнасяха, макар и боязливо.
Бе завършен преди тридесетина години след поколения къртовски труд. В онези щастливи дни младият принц Калидаса бе застанал гордо до баща си, когато огромните врати на шлюзовете се отвориха и животворната вода потече през пресъхналата земя. В цялото царство не можеше да се срещне по-прекрасна гледка от леките вълни на огледалото на това огромно езеро, дело на човешка ръка, което отразяваше куполите и върховете на кулите на Ранапура, Златния град, древната столица, която бе напуснал, преследвайки своите мечти.
Гърмът протътна още веднъж, но Калидаса знаеше, че обещанията му бяха лъжливи. Дори тук, на върха на Демонската скала, въздухът висеше застинал и безжизнен. Не последва внезапно преваляване, предвестник на началото на мусонния период. Преди да завалят дъждовете, може би гладът щеше да се прибави към неговите грижи.
— Ваше величество! — обади се смирено шамбеланът, управляващ царския дворец. — Пратениците скоро ще потеглят! Желаят да ви отдадат последна почит!
„А, да! Онези двамината, бледоликите посланици, пристигнали отвъд океана!“ Би съжалил, ако си тръгнеха, тъй като в омразната им „Тейпробани“ бяха донесли чудеса, за които така и не признаха, че не можеха да се сравнят с неговата крепост-палат в небето!
Калидаса обърна гръб на планината с бяла шапка и неравния, мержелеещ се пейзаж и заслиза по стъпалата от гранит към приемната зала. Зад него шамбеланът и свитата му понесоха дарове от слонова кост и скъпоценни камъни вместо високите, горди мъже, които чакаха, за да се сбогуват. Не след дълго те щяха да отнесат съкровищата на Тейпробейн в задморска страна, в град, с векове по-млад от Ранапура, и може би щяха да отклонят, макар и за малко, император Хадриан от мрачните му помисли.
Маханайаке Тхеро пристъпваше бавно към северния парапет. Робата му гореше като оранжев огън на фона на бялата мазилка на стените на храма. Далече отдолу от хоризонт до хоризонт се разпростираха оризови ниви в шахматен порядък, тъмните линии на иригационните канали и бляскавата синева на Паравана Самудра, в чиито води свещените куполи на Ранапура сякаш плуваха като призрачни мехурчета, неимоверно големи, ако човек си спомнеше разстоянието, на което се намираха. Бе наблюдавал тази вечно изменяща се панорама, но така и не успя да обхване всички подробности на реещата се плетеница. Цветовете и границите им се размиваха с настъпването на всеки сезон или временно заоблачаване. „До деня, когато и аз ще потъна в мрак, все ще откривам нови багри!“ — помисли Бодхидхарма.
Само едно нещо нарушаваше вълшебния пейзаж. Заобленият каменен блок на Демонската скала, макар и миниатюрен поради разстоянието, изглеждаше като чужд нашественик. Легенда гласеше, че Якагала била частица от раждащ целебни билки хималайски връх, който богът на маймуните Хануман изпуснал случайно в бързината, докато носел лекарство и планината на своите ранени в битката при Рамайана другари.
От тази дистанция не можеха да се различат подробностите на скъпата, но безполезна и глупава прищявка на Калидаса, с изключение на едва забележимата линия, загатваща контурите на крепостния вал на градините на удоволствието. Дори веднъж преживяното в тях се вплиташе завинаги в подсъзнанието и се асоциираше с Демонската скала. Пред вътрешния поглед на Маханайаке Тхеро като на яве се протегнаха огромни лъвски лапи откъм зъберите на скалата, а към върха се извисиха бойниците на крепостта, която обитаваше трижди проклетият цар…