Но днес ние сме изправени пред фундаментален проблем, пред пречка, която възпрепятствува нашия бъдещ прогрес. Независимо че поколенията специалисти направиха ракетите най-надеждния способ за придвижване, измислен някога от хората…
— А взел ли е предвид велосипедите? — промърмори Сарат.
— …космическите кораби са все още отчайващо неефикасни. Дори по-лошо! Влиянието им върху околната среда придоби застрашителни размери. Въпреки всички опити за контрол на коридорите за излитане и кацане, шумът в близост до земната повърхност обезпокоява милиони хора. Отпадните продукти, изхвърляни в най-горния атмосферен слой дадоха тласък на промени на климата, които биха могли да доведат до сериозни последици. Всички помним кризата, предизвикана от епидемията на рак на кожата, предизвикан от ултравиолетовите лъчи на Слънцето, проникнали през разрушения озонов слой, както и астрономическата сума на химикалите, употребени за възстановяването на озоносферата.
Въпреки всичко човечеството предвижда увеличение на космическия трафик до края на века, а теглото на товарите, изведени от Земята на орбита, ще се увеличат един и половина пъти! Това не би могло да се постигне без да платим непомерно висока цена за нашия начин на живот, а може би — и за съществуванието ни като биологичен вид. Проблемът не касае инженерите, създаващи ракетите. Космическите кораби вече са достигнали абсолютните граници на техническо съвършенство, ограничени от законите на физиката.
Каква е алтернативата? Цели векове човекът е мечтал да открие антигравитацията или някакъв „космически двигател“. Досега не е открито и най-малкото основание, че това би било възможно. Днес вярваме, че това могат да бъдат само фантазии.
През века, когато бе изстрелян първият спътник, един смел инженер, руснак, изобретил система, която би направила ракетите излишни! Изминали години преди някой да вземе на сериозно Юри Арцютанов. А цели две столетия бяха необходими, за да може технологията да напредне дотолкова, че идеята му да стане осъществима.
Всеки път, когато възпроизвеждаше записа, на Раджасингхе му се струваше, че в този момент Морган наистина оживяваше. Лесно разбираемо бе защо: сега бе на своя „територия“ и не зависеше от информацията на експерт от друга област. И въпреки всички свои страхове и резервираност, домакинът не можеше да не сподели част от ентусиазма му. Все пак проявяваше качество, което все по-рядко нахлуваше в живота му.
— Излезте пред вратата през някоя ясна нощ — продължаваше Морган — и ще видите едно обичайно чудо на нашия век: звездите никога не залязват и не изгряват, а са фиксирани неподвижно в небето! Ние, нашите родители, а също и техните родители дълго време приемахме като нещо естествено базирането на космически спътници и станции на синхронна орбита, които се движат над екватора със същата скорост, с която се върти Земята и поради тази причина висят завинаги над една и съща точка от земната повърхност.
Арцютанов си задал по детски елементарен въпрос с прозорливостта на истински гений. Човек със среден интелект никога не би могъл да се досети… или поне веднага би забравил идеята поради нейната абсурдност.
Ако законите на небесната механика позволяват на даден предмет да стои на геостационарна орбита, не е ли възможно да се проточи кабел от него до повърхността на Земята и по тоя начин да се осъществи елеватор, свързващ Земята и Космоса?
В теоретичната постановка няма грешка, но практическите проблеми са неизброими. Предварителните изчисления показват, че не съществуват материали с достатъчна за целта якост на опън. И най-благородната стоманена нишка би се скъсала от собственото си тегло много преди да се проточи между Земята и синхронната орбита, отстояща на тридесет и шест хиляди километра.
Дори и най-добрите стомани, известни на науката, са далече от теоретичната граница на нужната якост. Поради това в лаборатории бяха проведени опити да се създадат нови, по-добри материали с нужната микроструктура. Ако можеха да бъдат създадени подобни в големи количества, мечтата на Арцютанов щеше да се превърне в действителност, а икономиката на космическия транспорт щеше коренно да измени своя облик.
Още преди края на двадесетия век от научните лаборатории започнаха да идват съобщения за създаването на вещества, притежаващи суперякостни свойства — хипернишки. Но те бяха извънредно скъпи и цената им надхвърляше на порядъци теглото им в злато. От друга страна милиони тонове биха били нужни, за да се построи система, способна да поеме целия космически трафик от Земята. Ето как мечтата си остана несбъдната… поне допреди няколко месеца.