Надеждата на божия човек беше се сбъднала! Дамите от скалата бяха оцелели двойно повече време, отколкото духовното лице бе предположило, отвъд и най-смелите му мечти. Но колко малко бе останало от писменото наследство! В част от надписите се споменаваха „петстотин девици със златиста кожа“. Дори ако предположехме, че поетът бе преувеличил значително, ставаше ясно, че не повече от една десета от оригиналните фрески бяха избягнали опустошенията на времето и хорската злоба. Но последните двадесет бяха защитени навеки — красотата им бе увековечена чрез безброй филми, видеоленти и полупроводникови кристали.
Със сигурност бяха надживели един високомерен автор, който беше счел даже за ненужно да упомене името си.
„Заповядах пътя да се разчисти, за да могат пилигримите да гледат красивите девици, застанали на планинския склон.
Аз съм царят“
През годините Раджасингхе, който също носеше царско име и бе безспорен носител на множество царски гени, често бе размишлявал над тези редове. Те демонстрираха блестящо мимолетния характер на властта и безплодността на амбицията. „Аз съм царят.“ Ах, но кой по-точно? Монархът, който някога бе стоял върху тези гранитни плочи — малко поизтрити тогава, преди хиляда и осемстотин години — вероятно бе се отличавал с интелигентност и способности. Но не бе успял да предвиди, че щеше да дойде времето, когато той щеше да изпадне в анонимност, също като своите безизвестни поданици.
Отличителният знак на този поет не можеше да се възстанови. Поне дузина царе биха могли да бъдат автори на тези високопарни стихове. Някои бяха управлявали с години, други — само седмици, и едва неколцина бяха умрели от естествена смърт. Никой никога нямаше да узнае дали царят, сметнал за ненужно да постави името си, бе Махатиса Втори или Бхатикабхайа, или Виджаякумара Трети, или Гаджабахукагамани, или Кандамукхасива, или Могалана Първи, или Китисена, или Сирисамгхабодхи… или някой друг монарх, даже неизвестен в дългата и заплетена история на Тейпробейн.
Служителят, работещ на малкия асансьор, се изненада, като видя известния посетител, и поздрави почтително Раджасингхе. Клетката плавно изкачваше петнадесетметровата височина. Бившият посланик си спомни как веднъж беше пренебрегнал елеватора и бе поел по спиралните стълби, по които Дравиндра и Йайа подскачаха в разцвета на младостта си.
Асансьорът щракна и спря. Той пристъпи на неголямата стоманена платформа, построена до повърхността на скалата. Отдолу и отзад се простираше стометрово празно пространство, но здравата метална мрежа даваше пълна сигурност. Дори и най-заклетият самоубиец не можеше да се измъкне извън клетката, достатъчно голяма, за да побере дузина човека и която бе прилепнала към долната страна на вечната чупка на скалата.
Във вдлъбнатината, приличаща на плитка пещера, се намираха оцелелите от небесния двор на цар Калидаса, защитени от природните стихии. Раджасингхе ги поздрави мълчаливо и потъна в креслото, което му предложи официалният гид.
— Бих желал да бъда оставен сам за десет минути! — помоли тихо. — Йайа, Дравиндра, опитайте се да отпратите туристите!
Придружителите му го погледнаха със съмнение, същото направи и екскурзоводът, в чиито задължения влизаше да не оставя фреските без надзор. Но, както винаги, посланик Раджасингхе имаше свои начини да се налага, без да повишава тон.
— Айю боуан! — поздрави мълчаливите фигури той, когато придружаващите го се отдалечиха. — Извинете, че ви пренебрегнах за толкова дълго!
Изчака учтиво за отговор, но те не му обърнаха повече внимание, отколкото към другите възхитени посетители през последните двадесет столетия. Раджасингхе не се обезкуражи, бе свикнал с тяхното безразличие. Всъщност, то допринасяше за чара им.
— Имам проблем, скъпи мои! — продължи. — Наблюдавали сте как в Тейпробейн нахлуват и си отиват нашественици още от времето на Калидаса. Виждали сте как джунглата приижда като приливна вълна към Якагала, а след това отстъпва пред вола и плуга. Но всъщност нищо не се е изменило съществено от онези години насам. Природата и историята са се проявявали благосклонно към малкия Тейпробейн. Сега е настъпило безвремие…
Но е възможно да дойде краят на вековната тишина! Земята ни може да стане център на света… на много светове. Високата планина на юг, към която се взирате непрестанно, предстои да стане ключ към Вселената. Ако това се сбъдне, така добре познатият и обичан Тейпробейн ще престане да съществува.