Дойде още една изненада. Антената с размери на астероид не бе насочена в посока на Алфа Центавър, а някъде към съвсем друга точка от небосклона. Изглеждаше, че системата Центавър бе просто последната от спирките на звездолета, а не място на произход.
Астрономите все още размишляваха, когато внезапно ги посети успехът. Една от земните сонди, извършваща рутинен патрулен полет отвъд Марс и обследваща слънчевото изригване, внезапно заглъхна, но радиовръзката се възстанови минута по-късно. Когато изследваха направените записи, бе открито, че уредите бяха били парализирани за момент от интензивно излъчване. Сондата бе преминала точно през лъча на космическия посетител! След това се оказа проста работа да се изчисли точно накъде бе насочен.
По протежение на петдесет и две светлинни години в тази посока нямаше нищо с изключение на много стара звезда — червено джудже — едно от онези угасващи малки слънца, които щяха да светят слабо билиони години, след като великолепните гиганти на тяхната система бяха изгорели докрай. Досега нито един радиотелескоп не бе изследвал тази галактика по-обстойно. Сега всички инструменти, които можеха да се отделят от вахтата за наблюдение на приближаващия неканен посетител, бяха фокусирани върху неговия предполагаем произход.
И ето, космическият пришълец доближаваше и излъчваше резонансен сигнал в едносантиметровия вълнов обхват. Създателите му поддържаха връзка с ракетата, която бяха изстреляли преди хиляди години. Но съобщенията, които получаваха, бяха вероятно с петдесетгодишно закъснение.
Когато стигна орбитата на Марс, посетителят показа, че бе забелязал човешката раса на Земята по най-драматичния и небудещ съмнение възможен начин. Започна да излъчва стандартен телевизионен сигнал с 3075-редова развивка. Предаваше различни картини с насложен върху тях текст на чисти, макар и бомбастични, английски и китайски езици. Започна първият космически диалог, при това — със закъснение на връзката от порядъка на няколко минути, а не — десетилетия, както се очакваше.
Глава 13. Сянка призори
Морган напусна хотела в Ранапура в четири сутринта. Нощта бе ясна и безлунна. Не се бе зарадвал много на избора на часа за тръгване, но професор Сарат, който бе направил всички приготовления вместо него, бе обещал, че усилията му щяха да бъдат възнаградени. „Няма да разбереш нищо за същността на Шри Канда, ако не наблюдаваш изгрева от върха й. А върховният жрец, тоест Маха Тхеро, по никакъв повод не приема посетители в друго време. Счита, че това е добър начин да обезкуражи обикновените любопитни.“ Морган се съгласи мълчаливо и с най-голямата любезност, на която бе способен.
Ситуацията се влоши от шофьора, местен тейпробейнец, който настоя да водят бърз, макар и едностранен разпит с явната цел да си изгради пълна представа за личността на пътника. Това извърши с толкова неподправена доброжелателност, че бе невъзможно човек да се обиди, въпреки че Морган предпочиташе да мълчат през цялото време.
Също така понякога с нотка на набожност си пожелаваше шофьора да обръща повече внимание на несвършващите остри завои в почти пълната тъмнина. Последното обстоятелство благоприятствуваше да бъдат скрити от погледа му скалите и пропастите, които преодоляваха, докато колата се катереше по предпланината. Прокарването на пътя бележеше връх на инженерната военна мисъл през деветнадесети век, наследство от последното колониално господство. Бе построен за осъществяване на последната кампания срещу гордите туземни планинци. Шосето така и не бе влязло в постоянна употреба, а инженерът от време на време получаваше основание да се запита дали пътуването нямаше да завърши фатално.
— Ето я! — извика с гордост шофьорът, след като колата зави покрай поредица от хълмове.
Морган изведнъж забрави за всичките си страхове и раздразнение от недоспиването.
Планината Шри Канда бе напълно невидима в тъмнината, която при това все още не носеше признаци на зараждащо се утро. Откриха присъствието й по тънката лента от разположени в зиг-заг светлини, извисяващи се към звездите, виснали като по магия в небето. Морган знаеше, че наблюдаваше лампите, поставени преди двеста години, с цел да се ориентират пилигримите, които се изкачваха по най-дългата стълба в света. Но ако не вземеше предвид логиката и земното притегляне, гледката изглеждаше досущ като сбъднала се негова мечта! Векове преди да бъде роден, вдъхновени от философи, за които дори нямаше понятие, негови предшественици бяха започнали дело, което той се надяваше да довърши. Буквално, те бяха построили първите груби стъпала на пътя, водещ към звездите.