Кабинката забави ход и спря рязко на крайната гара. След като вцепенените пътници се изляха навън, тя започна своето дълго спускане. Инженерът се присъедини към тълпата от двеста или триста човека, които се гушеха в малък амфитеатър, изсечен в западния склон на планината. Всички се взираха в здрача, въпреки че не виждаха нищо друго освен лентите от светлина, които се виеха надолу в пропастта. Неколцина закъснели изкачиха последната част на каменната стълба с последни усилия: вярата им се бореше с умората.
Морган погледна пак часовника си. Оставаха още десет минути. Никога не бе присъствувал сред такова огромно мълчаливо множество. Туристите с фотоапарати и набожните пилигрими сега бяха се обединили около една надежда. Времето бе ясно и скоро щяха да разберат дали не бяха направили пътешествието напразно.
Чу се нежен камбанен звън откъм храма, отдалечен на стотина метра и невидим в тъмнината. В същия момент изгаснаха всички лампи по невероятната каменна стълба.
Бяха с гръб към скрития залез. Забелязаха първия плах светлик на деня върху облаците далече под тях; но масивното туловище на планината продължаваше да забавя наближаващата зора.
Секунда след секунда светлината от двете страни на Шри Канда се усилваше, докато слънцето превземаше и последните крепости на нощта. Чу се тихо мърморене в знак на възхищение от търпеливо ожидащата тълпа.
За кратко нищо не се случи. След това се появи, като се простря над половин Тейпробейн! Бе идеално симетричен, тъмносин триъгълник с остри ъгли! Планината не бе забравила своите поклонници. Великолепната й сянка легна върху морето от облаци — символ, който всеки пилигрим интерпретираше по свое усмотрение!
Изглеждаше почти твърда и перфектно праволинейна. Приличаше по-скоро на обърната пирамида, отколкото на обикновен фантом от полусенки и светлини. Ярката светлина заструи по-силно околовръст и първите преки слънчеви лъчи пробиха покрай склоновете на планината, която стана дори по-тъмна и плътна поради контраста. Въпреки всичко през тънката пелена на облаците Морган успя да различи мержелеещите се езера, хълмове и гори на разбуждащата се земя.
Върхът на обвития с мъгла триъгълник се приближаваше с огромна скорост, докато слънцето се издигаше вертикално зад планината, но инженерът не усещаше никакво осезаемо движение! Времето сякаш спря. Настъпи един от редките моменти в живота му, когато той не се сещаше за отминалите в бездействие минути. Сянката на вечността легна върху душата му така, както тази на планината — върху облаците!
Тъмата на небето избледня и замря бързо подобно на петно, разтварящо се във вода. Призрачният, животрептящ пейзаж отдолу замръзна в осезаема действителност. Някъде далеч на хоризонта експлодира светлина, щом слънчевите лъчи се отразиха от прозорците на сграда, обърната на изток. А по-нататък — ако очите не го лъжеха — Морган различи едва забележимата тъмна лента на обграждащата острова лента на морето!
Така започна още един ден в Тейпробейн!
Посетителите започнаха бавно да се разотиват. Някои се върнаха към крайната гара, а други, по-енергични, се отправиха към стълбата, тъй като погрешно считаха, че слизането бе по-лесно от изкачването. Повечето от тях биха били щастливи, ако можеха да вземат асансьора на обратния път на по-долната станция; малцина биха се спуснали пеш съвсем додолу.
Проследен от множество любопитни погледи, само Морган продължи нагоре по къса стълба, която водеше към манастира и самия връх на планината. Задъха се, докато стигна гладко измазаната външна стена, която засия с мека светлина от първите преки слънчеви лъчи. С радост се облегна на масивната дървена врата.
Някой вероятно бе го наблюдавал. Преди да успее да потърси въженце на камбанка или да извести за пристигането си по друг начин, вратата се отвори тихо и той бе посрещнат от монах с жълта роба, който го поздрави с ръце, свити с допрени длани.
— Айю боуан, доктор Морган! Маханайаке Тхеро ще бъде радостен да ви види!
Глава 14. Обучението на „Старглайдер“
Откъси от „Старглайдер. Обобщения“, първо издание, 2071 година:
„Сега вече ни е известно, че междупланетната космическа сонда-робот, обикновено наричан «Старглайдер», е напълно автономен и работи съобразно общи инструкции, запрограмирани в него преди шестдесет хиляди години. Докато пътешествува между слънцата, използува петстотинкилометрова антена, за да изпраща информация със сравнително бавна скорост към своята база, а от време на време приема случайни команди от «Стархоум» — нека заемем този прекрасен неологизъм от поета Леуелин ап Цимру.