Междувременно, един от безбройните ефекти, които оказа на човешката култура „Старглайдер“, бе, че предизвика достигането на връх на процес, който вече набираше скорост. Космическата сонда сложи край на билионите думи религиозни безсмислици, с които привидно интелигентни мъже бяха си размътвали умовете в продължение на векове.
Глава 17. Паракарма
Морган си припомни целия разговор и реши, че не се бе държал като глупак. Наистина, Маханайаке Тхеро може би бе загубил тактическо предимство, като разкри самоличността на преподобния Паракарма. От друга страна информацията не представляваше някаква особена тайна. Вероятно той дори допускаше, че инженерът вече знаеше.
В този момент се получи благоприятна пауза, тъй като двама млади послушници влязоха в офиса един след друг. Единият носеше поднос, натоварен с малки чинийки ориз, плодове и, както се оказа по-късно — тънки палачинки, докато другият го следваше с неизбежната чаша чай. Нямаше нищо, наподобяващо месо. След дългата нощ Морган би приветствувал две-три яйца, но предположи, че те също бяха забранени. Не… тази дума бе прекалено силна. Сарат му бе обяснил, че орденът не забраняваше нищо, тъй като не вярваха в абсолютното… Но си имаше ясно градуирана скала на търпимостта, а отнемането на живот — дори на потенциален такъв — попадаше твърде ниско в листата.
Морган започна до опитва различните блюда, някои от които му бяха напълно непознати. Погледна въпросително Маханайаке Тхеро, но той поклати глава.
— Не ядем преди обяд. Умът функционира по-добре в утринните часове и затова не бива да бъде отвличан с материални неща.
Инженерът загриза много вкусен плод папая и размисли върху философския водовъртеж, предизвикан от това просто твърдение. Според него празният стомах можеше да отвлича повече мислите и дори — да потисне напълно висшите мисловни функции. Благословен винаги досега с добро здраве, никога не се бе опитвал да раздели тяло и душа и не виждаше защо трябваше въобще да се прави опит.
Докато Морган поглъщаше екзотичната си закуска, Маханайаке Тхеро се извини и в продължение на няколко минути пръстите му шареха с шеметна скорост върху клавишите на компютърната конзола. Тъй като екранът се виждаше добре, учтивостта накара Морган да гледа все встрани. Но неизбежно очите му падаха все върху Буда.
Главата изглеждаше като истинска, тъй като плинтът, основата на колоната, хвърляше бледа сянка върху отсрещната стена. Но това не бе достатъчно за окончателното впечатление. Възможно бе плинтът да бе материален, а холографската проекция на главата — внимателно проектирана отгоре. Трикът бе широко разпространен.
Това бе произведение на изкуството, което досущ Мона Лиза отразяваше емоциите на наблюдателя и едновременно му налагаше собствената си власт. Очите на Ла Джиоконда бяха отворени, обаче, въпреки че никой нямаше да разбере какво гледаха те. Очите на Буда бяха напълно кухи — празни езера, в които човек можеше да загуби душата си или да открие цяла вселена.
Върху устните му се прокрадваше усмивка, дори по-многозначителна от тази на Мона Лиза. При това действително ли се усмихваше или светлината създаваше подобен ефект? Може би да, защото под определен зрителен ъгъл усмивката изчезваше и се заместваше от изражение на свръхчовешко спокойствие. Морган не откъсваше очи от хипнотизиращото изражение и само познатото шумолящо бръмчене на запаметяващия диск на компютърната конзола го върна към действителността… ако въобще можеше да се нарече така…
— Мисля, че ще ви хареса да отнесете сувенир от вашето посещение! — промълви Маханайаке Тхеро.
Морган пое предложения лист и се изненада, като видя пергамент с качеството на архивно копие, а не обичаен лист крехка хартия, предназначена за кошчето за боклук след няколкочасова употреба. Не можа да разчете нито една дума с изключение на небиещо на очи буквеноцифрово обозначение в долния ляв ъгъл, записано с пищни заврънкулки на тейпробейнски език.
— Благодаря! — каза възможно най-иронично. — Какво е това? — Имаше добра представа; правните документи изглеждаха сходно, независимо от страната или епохата на създаването им.
— Представлява копие от споразумението между цар Равиндра и Маханайаке Сангха с дата Весак, 854 година от нашата ера. Определя владението на земите около храма за вечни времена. Правата, получени чрез този документ са били признати дори от нашествениците.