— Разбирам, вместо случайни сътресения, ще бъдем подложени на непрекъснат гръм!
„До никъде няма да стигна с тази личност! — помисли Морган. — А си въобразявах, че Маханайаке Тхеро щеше да бъде най-големия препъни-камък!…“
Понякога бе добра тактика да се смени рязко темата. Инженерът реши да потопи внимателно пръст в тресящото се блато на теологията.
— Няма ли нещо правилно в това, което опитваме да направим? — попита искрено. — Целите ни може и да са различни, но крайните резултати имат много общо. Ние се надяваме да построим само едно продължение на вашата стълба. Ако позволите така да се изразя, ние я удължаваме… чак до небето!
За момент преподобният Паракарма изглеждаше изненадан от толкова дръзка наглост. Но преди да се опомни, по-върховният монах хитро отвърна:
— Интересна гледна точка. Но нашата философия не вярва в Небето. Спасението, ако то съществува, може да се намери само на този свят и дори понякога самият аз се учудвам на нетърпението, с което някои го напускат. Известна ли ви е историята на Вавилонската кула?
— Смътно.
— Препоръчвам ви да я прочетете в старата християнска библия — Битие 11. Там също се описва инженерен проект за изкачване до небето. Провалил се поради трудности при общуването между строителите.
— Въпреки че и ние ще имаме своите проблеми, не мисля, че някой от тях би бил с подобен характер.
Но след като хвърли пак поглед към преподобния Паракарма, Морган вече не бе толкова сигурен. Тук вече зейна комуникативна пропаст, която в известен смисъл бе по-голяма от тази между Homo sapiens и „Старглайдер“. Уж говореха на един и същ език, но помежду им бе се разпростряла бездна от неразбиране, която никога не би могла да бъде преодоляна.
— Може ли да ви попитам — продължи с невъзмутима учтивост Маханайаке Тхеро — какъв успех постигнахте с „Отдела за паркове и гори“?
— Охотно биха ни сътрудничили!
— Не съм изненадан. Хронически не им достига бюджетът и всеки нов източник на доходи би бил добре дошъл. Споходи ги неочаквано щастие с асансьорната система и несъмнено те се надяват вашият проект да бъде още по-голям.
— Ще се окажат прави. Освен това приеха факта, че няма да създадем опасности за природната среда.
— Представете си, че кулата се срути долу!
— Няма да падне! — В своите думи вложи целия си авторитет на инженер, чиято преобърната небесна дъга сега свързваше два континента.
Но му бе известно, а и на непреклонния Паракарма му бе ясно, че никога нямаше абсолютна сигурност в подобни строежи. Преди двеста и две години, на 7 ноември 1940 година, подобен урок бе демонстриран по начин, който нито един проектант не би забравил!
Морган рядко сънуваше кошмари, но това бе един от тях. Дори в настоящия момент компютрите на „Теран Констракшън“ се опитваха да прогонят този призрак.
Но цялата изчислителна мощ на Вселената не можеше да осигури защита срещу проблемите, които засега не бе предвидил — срещу все още неродените кошмари!
Глава 18. Златистите пеперуди
Въпреки ярката слънчева светлина и великолепните природни картини, редуващи се бързо от всички страни, Морган заспа непробудно, още преди колата да бе слязла в низината. Дори безчислените остри завои не можаха да го задържат буден. Съзнанието му се върна бързо при рязкото натискане на спирачките, от което полетя напред, но бе задържан от предпазния колан.
За момент остана объркан и помисли, че продължаваше да сънува. Бризът подухваше леко през полуотворените прозорци. Полъхът бе толкова топъл и влажен, като че идеше от турска баня. Въпреки това колата явно бе попаднала в заслепяваща снежна виелица.
Инженерът примигна, потърка очи и ги отвори, за да посрещне действителността. За пръв път в живота си видя златист сняг!
Гъст рояк пеперудки пресичаше шосето и се насочваше на изток поради неотклонна, целенасочена миграция. Някои от тях бяха попаднали в колата и трепкаха лудешки с крилца, докато не ги пропъди с ръка навън. Много повече бяха се размазали на предното стъкло на автомобила. С няколко несъмнено подбрани попръжни на тейпробейнски шофьорът се показа навън и избърса стъклото до чисто. Когато свърши, роякът бе изтънял до шепа изостанали скитнички.