В унеса на Морган имаше само леки следи от носталгия или самосъжаление, а повече — от тъжно удивление. Никога дори и за миг не съжаляваше за факта, че той и Ингрид бяха се разделили най-приятелски, без дори да се подложат на обичайното едногодишно изпитание. Тя продължи да се омъжва и направи умерено нещастни още трима мъже, преди да си намери занятие в комисията на Луната и оттогава Морган загуби дирите й. Може би дори сега тя беше горе, на онзи сияещ полумесец, чийто цвят наподобяваше този на косата й…
Стига толкова спомени! Инженерът насочи мислите си към бъдещето. Къде бе Марс? Засрами се да признае пред себе си, че не знаеше дали въобще попадаше във видимост тази вечер. Пробяга с поглед по пътеката на еклиптиката — от Луната до заслепяващия маяк на Венера, че и по-нататък. В това изобилие от небесни скъпоценни камъни не видя нищо, което можеше да идентифицира с Червената планета. Бе вълнуващо да си помисли, че в не толкова далечното бъдеще той — който не бе пътувал по-далече от лунната орбита! — щеше да съзерцава със собствените си очи онези чудесни пурпурни пейзажи и щеше да наблюдава как миниатюрните спътници щяха да преминават бързо през различни фази…
В този момент мечтата свърши. Морган остана парализиран. Върна се бързо в хотела, дори забравил за великолепието на нощта.
В стаята му липсваше компютърна конзола с общо предназначение, затова се запъти към фоайето, с цел да получи необходимата информация. Както се случваше в такива моменти, малката стая с форма на куб се оказа заета от възрастна дама, която, докато намери търсеното, се забави толкова време, че Ваневар за малко не започна да чука по вратата. Най-после мързеливката излезе, като смънка някакво извинение. Морган се изправи лице в лице с насъбраното изкуство и познания на човечеството.
В своите студентски години беше победил няколко пъти на съревнования с компютри, с чиято помощ трябваше да потърси и открие за кратко време неизвестна информация по задание, изготвено от изобретателни до садизъм съдии. („Колко милиметра са били валежите в столицата на най-малката в света самостоятелна държава в деня, когато е отбелязан втория най-голям по точки резултат от домакините в историята на състезанията по бейсбол между колежи?“ — бе един от въпросите, които си спомни с особено чувство.) Уменията му бяха се подобрили с годините, а това, което го интересуваше сега, бе пределно просто и ясно. Информацията се появи на дисплея след тридесет секунди дори с повече подробности, отколкото му бе нужно.
Морган изучаваше екрана с поглед повече от минута. Заклати глава объркан и учуден.
— Не може да са пропуснали точно това! — промърмори. — Но как да се преодолее?
Натисна бутона „Запаметяване“ и отнесе тънкия лист хартия обратно в хотелската си стая с цел по-нататъшно разучаване. Проблемът бе толкова изненадващо и застрашително явен, че той се зачуди дали не бе пропуснал някое също тъй очевидно решение, за да не сглупи, ако повдигнеше на въпрос. Въпреки всичко нямаше възможен изход…
Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Но въпросът трябваше да намери незабавно решение.
За облекчение на Морган банкерът не бе натиснал бутона „Мълчание“. Отговори веднага малко изненадан.
— Надявам се, не ви събудих — започна не съвсем искрено Морган.
— Не… тъкмо щяхме да се приземим на летището в Гагарин. Какво има?
— Вътрешната луна, Фобос, тежи около десет тератона и лети със скорост два километра в секунда. Представлява истински космически булдозер, който преминава край екватора на Марс веднъж на всеки единадесет часа. Още не съм пресметнал точно вероятностите, но поне един път на всеки няколко дена е възможно сблъскване с кулата на космическия елеватор!
От другия край на жицата настъпи продължително мълчание. Банкерът каза:
— Трябваше да съм се сетил. Толкова е очебийно, че ми се струва, че все някой ще да има отговора. Може би се налага да преместим Фобос.
— Невъзможно! Масата му е прекалено голяма!
— Ще се свържа с Марс. Временното закъснение на връзката е дванадесет минути. Започват да текат веднага. До час трябва да получа някакъв отговор.
„Надявам се да е така! — успокояваше се Морган. — И дано да е добър… Тоест, ако действително искам да бъда назначен на тази служба!“
Глава 24. Божият пръст
„Dendrobium macarthinae“ обикновено разцъфваше при първия полъх на югоизточните мусони, но тази година подрани. Йохан Раджасингхе стоеше в своята оранжерия с орхидеи и се възхищаваше на сложно преливащите от виолетово в розово цветове. Изведнъж си спомни за последния урок, който научи, когато бе хванат в капан от половинчасов проливен дъжд, докато пак така се радваше на най-ранните цветове.