— Върни камерата към доктор Морган! — изкомандува тя. — Бих искала да поговоря с него.
Възнамеряваше да направи няколко ободрителни забележки, при това — достатъчно високо, за да ги чуе банкерът от Марс. Щеше да изрази своята увереност, че следващия път снижаването щеше да стане напълно успешно. Дювал все още съставяше своята малка утешителна реч, когато изведнъж всичко изхвръкна от ума й…
В бъдеще щеше да възпроизвежда многократно записа на събитията през последвалите тридесет секунди, докато ги научеше наизуст. Но така и нямаше да бъде сигурна дали наистина ги бе разбрала.
Глава 30. Царските легиони
Ваневар Морган бе свикнал да устоява на пречки, дори — на нещастия. Надяваше се, че в случая ставаше дума за незначителна спънка. Наблюдаваше как ярката звезда се изгуби зад билото на планината. В действителност бе загрижен дали от „Народни Марс“ щяха да счетат парите за пропилени. Наблюдателят с присвити очи, разположил се в инвалидната количка, бе по изключение неразговорчив. Изглежда земното притегляне бе обездвижило ефективно и крайниците, и езика му. Но сега той се обърна към инженера, преди още той да му бе проговорил.
— Само един въпрос, доктор Морган! Зная, че тази буря е безпрецедентна, но въпреки това се случи. Следователно може да се повтори. Какво би станало с кулата, ако беше построена?
Морган размисли бързо. Не можеше да даде прецизен отговор за толкова кратко време, а и едва вярваше на събитията.
— В най-лошия вариант би се наложило да прекъснем за кратко действията си. Би могло да се получи усукване на релсата. На тази височина вятърът не духа със сила, която би поставила под угроза самата структура на цялото съоръжение. Дори използуваната експериментална нишка би била в безопасност, ако бяхме успели предварително да я закотвим. — Вярваше, че анализът му бе честен.
След няколко минути Уорън Кингзли щеше да го уведоми дали предположенията му бяха точни или не.
За негово най-голямо облекчение банкерът с видимо удовлетворение отговори:
— Благодаря ви! Това бе всичко, което исках да зная!
Морган, обаче, бе решил да изнесе по-конкретен урок.
— А на Монс Павонис, разбира се, такъв проблем не би могъл да възникне. Плътността на атмосферата е по-малка от една стотна…
Чу страхотен трясък. Не че щеше да помни звука с десетилетия, но едва ли щеше да го забрави през живота си. Повелителният повик, надмогващ рева на урагана, накара Морган да се пренесе мислено на точно противоположния край на Земята.
Вече не стоеше на ветровития планински склон. Намираше се под купола на Хаджия София и гледаше нагоре с благоговение и възхищение на работата на майстори, починали преди шестнадесет столетия. А в ушите му звучаха трелите на голямата камбана, която веднъж бе събрала вярващите на молитва.
Споменът за Истанбул избледня. Озова се пак на върха на планината още по-учуден и объркан.
Какво му бе споменал онзи монах? Че нежеланият подарък на Калидаса, камбаната, бе мълчала в продължение на векове и бе позволено да се чуе гласа й само при нещастие? Тук не се бе случило такова, но може би бе настъпило в манастира?
За миг една предполагаема възможност го смути. Може би сондата бе паднала на територията на храма. Не, това бе невъзможно! Не бе улучила върха с разлика, измерваща се в километри. Във всеки случай представляваше прекалено малък обект, за да причини сериозни щети, тъй като полупадаше, полупланираше в небето.
Вгледа се към манастира, откъдето гласът на огромната камбана продължаваше да предизвиква бурния вихър. Оранжевите раса бяха изчезнали от парапетите и не се виждаше нито един монах.
Нещо докосна нежно бузата на Морган и той механично го пропъди с ръка. Не успя и да размисли, когато скръбно пърхане изпълни въздуха и удари като с чук мозъка му. Накани се да тръгне към светата обител и да попита учтиво Маханайаке Тхеро какво бе се случило…
Почувствува още веднъж ефирен, копринен допир по лицето и този път с крайчеца на окото зърна нещо жълто. Реакциите му винаги бяха били бързи. Пресегна се и хвана.
Разтвори длан. Насекомото лежеше смачкано и изживяваше последните мигновения от ефимерния си живот. Морган наблюдаваше. Добре позната му Вселена сякаш затрепера около него и го погълна. Свръхестественото му поражение се превърна в още по-необяснима победа! Въпреки това не почувствува триумф, а само — объркване и удивление.
Защото чак сега си спомни легендата за златистите пеперуди. Подети от урагана, стотици и хиляди бяха пометени и захвърлени нагоре по склона на планината, за да умрат на самия връх. „Легионите на Калидаса“ най-сетне бяха покорили заветната цел… и бяха си отмъстили!