„Интересно — помисли Раджасингхе, докато въвеждаше госта във вилата, — но може би не е чак от такова значение. Работна хипотеза: Морган е неудовлетворен, може би дори — разочарован човек. Трудно ми е да разбера защо, тъй като е един от лидерите в професията си. Какво още би искал да постигне?“
Липсваше очевиден отговор. Бившият посланик разпозна безпогрешно симптомите, най-малко защото същата болест разяждаше и него самия отвътре.
„Славата е подтик за… — издекламира наум. — Как беше по-нататък? (Ах, тази неувереност, присъща на благородния ум!)… Да презрем удоволствията и да изживеем дните си в тежък труд…“
Да, така можеше да се обясни скритото неудоволствие, което доловиха сетивата му, чувствителни като антени. Внезапно си припомни, че огромната дъга, свързваща двата материка, Европа и Африка, неизменно наричаха „Мостът“, „Най-дългият мост“ или понякога „Гибралтарският мост“ — но никога „Мостът на Морган“!
„Е, добре — помисли Раджасингхе, — ако търсиш слава, доктор Морган, то няма да я откриеш тук! Тогава защо, в името на хиляди дяволи, си дошъл да тревожиш тихия малък Тейпробейн?“
Глава 3. Фонтаните
Дни наред слоновете и робите се трудеха усилно под палещите лъчи на слънцето, мъкнейки ведра с вода по безкрайна верига нагоре по скалата. „Готово ли е?“ — питаше от време на време царят. „Не, ваше величество! — отвръщаше главният майстор. — Резервоарът все още не е пълен. Но може би утре…“
Следващият ден настъпи. Всички придворни се събраха в градините на удоволствията под ярки, разноцветни платнени навеси. На царя с огромни ветрила му вееха хлад молители, които бяха подкупили шамбелана за тази рискована привилегия. Оказаната чест можеше им донесе богатство или смърт.
Всички очи се отправиха към скалата и малките фигурки, пъплещи към върха й. Развя се флаг. Някъде долу изсвири кратко рог. В основата на скалния масив работници лудешки задърпаха лостове и заиздигаха въжета. В продължение на дълго време нищо не се случи.
Царят сви вежди начумерен и придворните затрепераха. Дори ветрилата забавиха скорост за няколко секунди, но след малко пак подеха предишното темпо, щом държащите ги си спомниха опасностите на своето занимание.
Изведнъж работниците нададоха викове откъм подножието на Якагала. Радостта и триумфът шумно се разпростряха и идваха все по-близо, подети от робите, застанали по очертаните от цветя пътеки. Пристигна и друг звук, отначало не така силен, но създаващ впечатлението за отприщване на неудържима, току-що освободена устремна сила.
Като по магически начин от земята бликнаха тънки струи вода и подскочиха към безоблачното небе. Стигнаха височина четири човешки боя и се пръснаха на хиляди цветни капчици. Слънчевите лъчи се пречупиха през тях и създадоха мъгла, оцветена във всички цветове на дъгата. Сцената бе и странна, и красива. Никога в цялата история на Тейпробейн човешките очи не бяха виждали такова чудо!
Царят се усмихна и придворните се осмелиха да поемат дъх. Този път заровените в земята тръбопроводи не се пръснаха от налягането на водата. За разлика от своите неудачни предшественици настоящите зидари добиха добър шанс да доживеят до дълбока старост, също както и всеки друг, който този ден се трудеше за Калидаса.
Почти недоловимо, така, както слънцето залязваше на запад, струите губеха височина. Сега те бяха не по-високи от човек. Напълнените с толкова труд резервоари почти се изпразниха. Но царят бе от доволен, предоволен. Той вдигна ръка и фонтаните се снишиха и вдигнаха за последен път като поклон пред трона и тихо спряха. За известно време по повърхността на блестящите локви се разбягваха вълнички, след това застинаха като огледала, отразявайки образа на вечната скала.
— Робите свършиха добра работа! — възкликна Калидаса. — Дарете им свободата!
Никой не разбра колко добре бяха се справили, тъй като едва ли някой споделяше чудното видение на царя с артистична душа. Но докато се разхождаше из добре поддържаните градини на удоволствията, обграждащи Якагала, Калидаса изпита върховно блаженство, както никога през живота си.
Тук, в подножието на Демонската скала, той бе замислил и създал истински Рай. Оставаше само на върха да построи и Небето…
Глава 4. Демонската скала
Хитро измислената постановка, съчетаваща светлина и звук, все още оказваше силно въздействие върху душата на Раджасингхе, въпреки че я бе гледал дузина пъти и знаеше всеки трик на изпълнителната компютърна програма. За всеки посетител на Скалата бе задължително да посети представлението, въпреки че критици като Пол Сарат се оплакваха, че на туристите им била поднасяна само частица от историята. Все пак по-добре малко, отколкото никак, и затова посетителите се задоволяваха с предложеното, докато Сарат и колегите му продължаваха гръмогласно да изразяват несъгласие относно точната последователност на събитията, случили се тук преди две хиляди години.