— Опасявам се, че първоначалните ни идеи бяха твърде „земни“. Приличахме на изобретателя на първата лека кола, чийто дизайн неизбежно наподобявал теглена от коне карета…
Сега нашият проект представлява куха кула с квадратно сечение с по една пътека-релса от всяка страна. Представете си ги като четири вертикални железопътни линии. Ширината на кулата е четиридесет метра на орбиталното ниво, но надолу конструкцията изтънява и страната на квадрата достига двадесет метра на площадката, разположена на Земята.
— Също като сталаг… сталак…
— „Сталактит“! Да, и на мен ми се наложи да направя справка! От инженерна гледна точка добра аналогия би се получила с Айфеловата кула… само че обърната „с главата надолу“ и „разтегната“ сто хиляди пъти!
— Толкоз много ли!
— Горе-долу!
— Е, смятам, не е противозаконно една кула да „виси“, вместо да се „извисява“!
— Но ние имаме и кула, която води нагоре също така. Спомнете си… от синхронната орбита към масивната котва, която държи опъната цялата структура.
— Ами „Междинната станция“?
— Няма промяна. Остава на същото място — на височина двадесет и пет хиляди километра.
— Добре. Зная, че никога няма да стигна дотам, но обичам да си мечтая за нея… — Промърмори нещо на арабски. — Разправят още една легенда, ще знаеш… за ковчега на Мохамед, провесен между небето и Земята — също като „Междинната станция“!
— При откриването на трафика, там ще вдигнем банкет във ваша чест, господин президент!
— Дори ако спазите вашето разписание — признавам, че просрочихте само с година при строежа на „Моста“ — ще бъда на деветдесет и осем! Не, съмнявам се, че ще доживея!
„Но аз ще бъда жив да видя! — каза си Ваневар Морган. — Защото сега знам, че и боговете са на моя страна — които и да са те!“
ЧАСТ IV. КУЛАТА
Глава 32. Небесен експрес
— Не твърдеше ли, че „никога нямало да се отлепи от Земята“? — запита умолително Уорън Кингзли.
— Бях се изкусил! — Морган разглеждаше макета в пълен мащаб и захихика. — Наистина прилича на изправен нагоре железопътен вагон!
— Точно това е представата, която желаем да продаваме! Купуваш билет на станцията, даваш багажа си за проверка, настаняваш се на въртящото се кресло и се възхищаваш на гледката. Или отиваш до салона с бара и посвещаваш следващите пет часа на сериозно пиене, докато те изнесат на „Междинната станция“! Между впрочем, как ти се струва идеята на отдел „Дизайн“ да се постави декор от деветнадесети век в стил „Палман“?
— Не ми се нрави. Превозните средства „Палман“ не са имали пет пода с кръгла форма, при това — разположени един над друг.
— По-добре се скарай на дизайнерите за този пропуск. Умират да сложат газово осветление!
— Ако искат да постигнат привкус на антика, което е много по-подходящо, веднъж гледах някакъв филм за Космоса в „Музея по изкуствата“ в Сидни. Там една совалка имаше кръгъл салон за наблюдения — точно от каквото се нуждаем!
— Спомняш ли си заглавието на филма?
— О… чакай да помисля… нещо от рода на „Космически войни през 2000-та година“. Уверен съм, че би могъл да го намериш.
— Ще посъветвам дизайнерите да го гледат. А сега нека влезем вътре. Искаш ли да сложиш каска?
— Не! — отвърна самонадеяно Морган.
Самочувствието му бе едно от малкото предимства, с което компенсираше с десет сантиметра по-ниския си ръст.
Влязоха в макета с естествена големина и той почувствува почти момчешка тръпка на очакване. Вече бе проверил дизайна, бе наблюдавал компютърните графики и разположението от различни симулирани ракурси. Но сега усещаше действителността, материалното. Наистина, „никога нямаше да се отлепи от Земята“ — както гласеше старата шега. Но някой ден неговият брат-близнак щеше да профучава нагоре през облаците и щеше да се изкатерва само за пет часа до „Междинната станция“, отстояща на двадесет и пет хиляди километра от Земята. И щеше да харчи по един долар на пасажер за електричество…
Дори и сега бе невъзможно да се възприеме напълно значението на предстоящата революция. За пръв път Космосът щеше да стане досегаем така, както всяка точка на добре познатата ни Земя. Ако след няколко десетилетия човек пожелаеше да прекара уийкенд на Луната, щеше да може да си го позволи. Дори Марс не бе извън въпрос. Падаха ограниченията за това какво щеше да бъде възможно!…
Морган се върна рязко в действителността, тъй като се спъна в края на лошо поставен килим.
— Извинявайте! — смутолеви гидът. — Предполага се, че зеленото ще напомня на хората за родната им планета — още една от идеите на отдела по дизайн. Таваните ще са сини, цветът им ще става все по-наситен в посока към горните етажи. Освен това желаят да използуват непряко осветление навсякъде, за да могат да се гледа към Космоса.