Морган обичаше да си повтаря, че бе изобретил идеята самостоятелно, въпреки че би могло да я бе срещнал някъде по книгите или филмите. Техниката бе толкова проста, че вероятно поколения момчета я бяха преоткрили.
Най-напред бе одялкал тънко парче дърво с дължина около пет сантиметра. Прикрепи към него няколко парчета хартия. Закачи конструкцията с кука към връвта на хвърчилото така, че да може да се плъзга нагоре-надолу.
След това направи голям, колкото носна кърпичка парашут от оризова хартия и копринени конци. Малка кутия от карти за игра послужи за тежест. Привърза не много здраво товара към дървената летвичка с гумена лента… и играта започна.
Духан от вятъра, малкият парашут се вееше, привързан на дългата връв на хвърчилото, и правеше във въздуха красиви дъги. Малкият Ваневар дръпваше рязко и тежестта се изплъзваше от гумената лента. Парашутът отплуваше в небето, а хвърчилото се връщаше бързо в ръцете му, готово за следващото изстрелване.
С колко завист бе наблюдавал своите крехки творения да се движат плавно и без усилия към морето! Някои от тях падаха във водата, преди да бяха изминали и един километър, но понякога миниатюрният парашут запазваше набраната височина и изчезваше от поглед. Обичаше да си представя, че тези щастливи пътешественици достигаха вълшебните острови навътре в Тихия океан, но въпреки че всеки път написваше своите име и адрес на кутийката за карти, нито веднъж не получи отговор.
Морган не се стърпя и се усмихна на тези свои отдавна забравени спомени. Те обясняваха толкова много неща. Мечтите от детството бяха отдавна надминати от реалността на живота му като възрастен. Бе спечелил с тежък труд правото да бъде доволен от себе си.
— Доближаваш триста и осемдесетия километър — проговори внезапно Кингзли. — Какво е нивото на тягата?
— Бележи начало на спад… Вече е на осемдесет и пет процента. Батерията започна да се изтощава.
— Ако издържи още двадесетина километра, ще е свършила добра работа. Как е самочувствието ти?
Морган понечи да отговори със суперлативи, но вродената му предпазливост го разубеди.
— Добре съм. — Отклони въпроса. — Ако можем да гарантираме на всички свои пасажери гледка, като тая, дето наблюдавах, няма да можем да спрем тълпите!
— Ще опитаме да направим нещо и по този въпрос. — Кингзли се засмя. — Ще помолим „Управлението на мусоните“ да изсипят няколко варела електрони на нужните места. Не е съвсем в техния ресор, но те умеят да импровизират… нали?
Морган захихика, без да даде отговор. Не откъсваше очи от инструменталния панел, откъдето ясно виждаше как и мощността на захранването, и скоростта на изкачването започнаха видимо да спадат. Нямаше причини за тревога. Паякът беше се изкачил на триста осемдесет и пет километра — малко по-малко от очакваните четиристотин, а в основната батерия имаше още живот.
Като стигна триста и деветдесетия километър, намали скоростта на изкачването. Капсулата запълзя съвсем бавно нагоре, докато изведнъж спря преди четиристотин и петия километър.
— Освобождавам се от батерията — отрапортува Морган. — Гледайте да не падне върху главите ви!
Още преди старта им бе хрумнала отличната идея да възстановят тази тежка и скъпа акумулаторна батерия, но нямаше достатъчно време, за да импровизират спирачна система, която би й позволила да се плъзне безопасно надолу, подобно на някой от детските парашути на Морган. Въпреки че парашут бе налице, прецениха, че можеше да се оплете в лентите. За щастие, областта на приземяването, само на десет километра от земната станция, се намираше в непроходима джунгла. Дивите форми на живот в Тейпробейн щяха да бъдат подложени на изпитание и Морган беше се приготвил да спори по-късно с „Департамента по резерватите“.
Завъртя предохранителния ключ и натисна червения бутон, който възпламеняваше експлозивните заряди. Паякът се разтресе от детонацията. След това превключи захранването към вградения вътре акумулатор, бавно отпусна фрикционните спирачки и подаде електричество към задвижващите мотори.
Капсулата започна да изкачва последния промеждутък от пътя. От пръв поглед към инструменталното табло стана ясно, че нещо не бе в ред. Паякът трябваше вече да е ускорил до двеста километра в час, а се движеше едва със сто дори при пълна тяга.
Не бяха нужни никакви тестове или изчисления. Морган постави диагноза мигновено, тъй като цифрите на командния панел говореха сами за себе си. Прималнял от неудовлетвореност, доложи на Центъра на Земята.