Но по време на последното пътуване в своя живот, за разлика от Хануман, Паравана се возил в разнебитена волска кола. Хроникьорите даже записали, че едното колело било повредено, та скърцало през целия път — незначителен факт, който изглеждаше достоверен, тъй като историците не биха се потрудили да излъжат за такава подробност.
За учудване на Калидаса баща му заповядал да го откарат с каруцата до голямото изкуствено езеро, от което взимали вода за напояване на централната част на царството и завършването на което отнело по-голямата част от живота му. Тръгнал по брега на огромния язовир и се вгледал продължително в своята статуя с взор, отправен над вълните и двойно по-висока от боя му.
„Сбогом, стари приятелю! — промълвил на извисената монументална фигура, която държала в ръце каменна карта на изкуственото море и символизирала неговите загубени власт и слава. — Пази наследството ми!“
Подир туй, зорко следен от Калидаса и пазачите, се спуснал по стъпалата, вдълбани в преливника на язовира, и навлязъл във водата. Нагазил до кръста, загребал шепа вода и я хвърлил върху главата си. Обърнал се към Калидаса и с гордост и триумф извикал: „Ето, сине мой! — Посочил с жест чистата, животворна вода, разпростряла се на километри. — Това е цялото ми богатство!“
„Убийте го!“ — изкрещял Калидаса, луд от ярост и разочарование.
И войниците се подчинили…
И така, Калидаса станал господар на Тейпробейн, но на твърде висока цена. Както са записали хроникьорите, живеел непрестанно „в страх от задгробния свят и от своя брат“. Рано или късно Малгара щял да се върне и да потърси правата си върху трона.
Подобно на плеяда царе преди него, Калидаса се обградил с придворни. След това по причини, за които историята мълчи, напуснал царската столица Ранапура и се заселил на изолирания скален монолит Якагала, находящ се на четиридесет километра във вътрешността на джунглата.
Някои твърдяха, че търсел непревземаема крепост, безопасно от отмъщението на брат си място. В края на живота си, обаче, се отказал от защитата, която намерил. Ако предназначението на Якагала било да бъде цитадела, то защо била обградена от обширни градини на удоволствията, чието построяване изискало не по-малко труд в сравнение с крепостните стени и рова? И най-вече — каква била функцията на фреските?
Разказвачът поспря след тези въпроси. От тъмното се материализира цялата западна страна на скалата, но във вида отпреди две хиляди години. Лента, започваща на стотина метра над земята и минаваща през цялата ширина на скалата, бе изгладена и покрита с мазилка, върху която бяха изобразени множество красиви жени в естествена големина и от кръста нагоре. Някои бяха в профил, други — в анфас, но всички фигури се подчиняваха на един общ замисъл.
С кожа с цвят на охра и със сластни гърди, те бяха облечени или само със скъпоценни камъни, или с най-прозрачни воали. Някои носеха изискани накити за глава, други — корони. Повечето държаха купи с цветя или стискаха единичен цвят, щипнат между палеца и показалеца. Около половината се отличаваха с по-тъмна кожа от техните компаньонки и вероятно бяха прислужнички, въпреки това бяха със сложни прически и окичени с не по-малко скъпоценности.
— На времето фигурите са наброявали повече от двеста. Но дъждовете и ветровете през вековете са разрушили всички с изключение на двадесет, които са били защитени от надвисналата скална тераса…
Образът се приближи до тях. Една по една последните оцелели от мечтите на Калидаса изплуваха от тъмата под звуците на известната и много подходяща музика „Танцът на Анитра“. Нямаха лица поради превратностите на времето, разпадането на основата и вандалщината, но през вековете не бяха загубили красотата си. Цветовете бяха ярки и непотъмнели от светлината на повече от половин милион залеза. Богини или обикновени жени, те бяха причината да се съхрани легендата за Демонската скала.
— Никой не знае кои са те, кого представляват или защо са изрисувани с такъв нечовешки труд на недостъпно място. Любимата на всички теория гласи, че са небесни твари и че усилията на Калидаса били насочени да създаде рай на земята, обитаван от богини. Вероятно се е считал за бог-цар, подобно на фараоните в Египет. Може би дори от тях е заимствувал образа на сфинкса, пазещ подстъпите към двореца му.
Сцената се измести. Появи се далечен изглед на скалата, отразен от малко езерце в подножието й. Водата се разлюля. Контурите на Якагала затрептяха и се разтвориха. Когато вълните стихнаха, се показа отново скалата, този път с корона от стени, бойници и островърхи кули, притиснали се и осеяли цялата повърхност на скалния масив. Човек не можеше да ги разгледа подробно. Гледката оставаше дразнещо извън фокус, подобно на видение от сънищата. Вече никой нямаше да узнае как в действителност бе изглеждал небесният палат на Калидаса, преди да бъде разрушен от стремящите се да изличат името му.