Изкатери се още веднъж с мъка от креслото и коленичи върху металната решетка на външната тясна палуба на паяка, за да изследва причината за нещастието. Капризният болт се подаваше на десет сантиметра от другата страна на решетката и въпреки че пръчките й бяха близо една до друга и той не можеше да пъхне ръката си през тях, успя да се пресегне от външната страна без големи усилия.
Отпусна първия метър от нишката, покрита с пластмаса, и си послужи като с отвес с пръстена, закрепен на края й. Пропусна го през решетката. Пъхна развиващото устройство на сигурно място в ъгъла на капсулата, за да не би случайно да го катурне през борда, и се протегна ръка отвън край решетката, с цел да сграбчи люлеещия се край. Оказа се по-трудно, отколкото очакваше, тъй като дори забележителният флексискафандър не позволяваше на пръстите му да се сгънат съвсем свободно. Пръстенът се движеше като махало назад-напред и избягваше хвата му.
След половин дузина неуспешни опити, по-скоро уморителни, отколкото дразнещи, защото той знаеше, че трябваше да успее на всяка цена, закачи хипернишката около основата на болта, малко зад планката, която придържаше. А сега дойде време да покаже майсторлък…
Отпусна достатъчно нишка от спинеретката така, че оголената част достигна болта и го задмина. След това придърпа здраво двата края, докато почувствува, че примката се закачи здраво.
Морган никога не бе опитвал да среже по този начин парче закалена стомана с диаметър един сантиметър и нямаше представа колко време щеше да му отнеме. Подпря се на палубата и започна да движи своята невидима ножовка.
След пет минути вече се потеше обилно и не можеше да прецени дали въобще бе постигнал някакъв напредък. Страхуваше се да отслаби опъна, тъй като нишката можеше да се изплъзне от също тъй невидимия процеп, който той се надяваше, че прорязваше през тялото на болта. Кингзли го повика на няколко пъти, като звучеше все по-разтревожен, и той го успокояваше с кратки реплики. Възнамеряваше скоро да си почине и да поеме дъх, както и да обясни какво вършеше. Това бе най-малкото, което дължеше на нетърпеливите си приятели.
— Ван! — повика го Уорън. — Какво смяташ да правиш? Хората от кулата се обаждаха. Какво да им предам?
— Дай ми още няколко минутки. Опитвам се да срежа болта…
Спокоен, но властен женски глас прекъсна Морган и го шокира така, че инженерът едва не изпусна скъпоценната нишка. Думите зазвучаха малко завалено изпод скафандъра, но бяха прекрасно разбираеми. Той знаеше словата наизуст, въпреки че ги бе чул за пръв път преди месеци.
— Доктор Морган — каза КОРА, — моля легнете и починете през следващите десет минути.
— Ще бъдеш ли доволна от пет? — помоли й се. — Точно в момента съм много зает.
КОРА не благоволи да отговори. Въпреки че съществуваха устройства, които можеха да водят прост диалог, неговият модел не бе от тях.
Морган спази обещанието. Дишаше дълбоко и бавно цели пет минути. След това започна да реже пак.
Напред-назад, напред-назад. Опъваше нишката, наведен над решетката и Земята, отдалечена на четиристотин километра. Болтът се съпротивляваше упорито, следователно той бе постигнал някакъв напредък при рязането на опърничавата стомана. До каква степен бе успял не можеше да се каже.
— Доктор Морган — каза КОРА, — наистина трябва да полегнете за половин час.
Инженерът изруга тихо.
— Грешиш, млада госпожице! — отвърна. — Чувствувам се отлично! — Излъга: КОРА знаеше за болката в гръдния му кош…
— На кого, по дяволите, приказваш, Ван? — поинтересува се Кингзли.
— На един прелитащ ангел — отговори Морган. — Извинявай, забравих да изключа микрофона. Ще взема да си почина пак.
— До къде си стигнал?
— Не мога да преценя. Но съм сигурен, че срезът е доста дълбок. Трябва да е…
Искаше му се да изключи КОРА, но това, разбира се, не бе възможно, дори ако можеше да достигне с ръка под материята на скафандъра. Монитор на сърцето, който можеше да бъде изключен, бе по-лош от безполезен — тъй като бе опасен!
— Доктор Морган — изрече КОРА, сега определено раздразнена, — наистина трябва да настоявам. Поне половин час пълен покой!
Този път на Морган не му бе до спорове. Знаеше, че КОРА бе права, но не можеше от машината да се очаква да разбере, че в случая ставаше дума не само за неговия живот. Освен това подозираше, че в нея бе предвиден някакъв коефициент на сигурност, подобно на онзи от неговите мостове. Диагнозата й трябваше да е леко песимистична, следователно състоянието му не бе толкова сериозно, колкото тя го представяше. Или поне така той благоговейно се надяваше…