Ангажиран изцяло с управлението на транспортьора, бе пренебрегнал изцяло себе си. Бе забравил своите разтварящи се без остатък енергийни таблетки на базата на гликоза и неголямата пластмасова манерка с плодов сок. Опита и от двете и се почувствува по-добре. „Ех, ако можех да пренеса малко от излишните си калории на издъхващия акумулатор!“ — помисли.
Последно усилие! Настъпи моментът на истината! Неуспехът бе немислим — намираше се толкова близо до целта! Съдбата не можеше да бъде така жестока, когато му оставаха някакви си стотина метра!
Засвирука с уста в тъмното. Колко въздухоплавателни средства бяха катастрофирали на самия край на пистата, след като благополучно бяха прелетели над океана! Безброй пъти яки машини бяха се повреждали само на милиметри от целта! Но и все някакъв късмет, колкото и малък да бе, се случваше на някого някъде. Нямаше основание да счита, че съдбата щеше да бъде повече или по-малко милостива.
Капсулата се понесе нагоре на скокове и спирания подобно на умиращо животно в предсмъртна агония. Когато батерията накрая се изтощи, изглеждаше, че основата на кулата запълни половината от небосклона.
Но пред Морган оставаха още двадесет метра!
Глава 54. Теория на относителността
Настъпи тъжният момент, когато и последните малки количества енергия се изчерпаха и светлините на таблото за управление на паяка угаснаха. Морган повярва, че съдбата му изигра лош номер. Чак след няколко секунди му хрумна, че ако отпуснеше спирачките, щеше да се плъзне обратно към Земята. След три часа можеше да бъде в безопасност в леглото си. Никой не би го упрекнал за провала на мисията му; бе направил всичко в рамките на човешките възможности.
За миг се взря с притъпена ярост към недостижимия квадрат, върху който се проектираше сянката на капсулата. В ума му се въртяха варианти като ято луди пеперуди и той ги отхвърляше един по един. Ех, ако малката спинеретка му бе още под ръка… но нямаше как да я закачи за кулата. Ако бегълците разполагаха със скафандър, някой би могъл да му хвърли въже… но не бе останало време да се прибере флексискафандър от горящия транспортьор.
Разиграваше се драма като на филм, в който някакъв въображаем проблем се решаваше от герой-доброволец, рискуващ неговия — още по-добре — нейния — живот. Например да оползотвори петнадесетте секунди, през които човек запазваше съзнание в пълен вакуум, за да изтича през шлюза и да му хвърли въже, като по този начин спаси останалите. Явно Морган бе се оплел в дебрите на отчаянието, защото макар и за кратък миг обмисли реално и тази идея, преди здравият разум да се върне у него.
Откакто паякът се предаде в битката с гравитацията, до момента, когато Морган най-накрая прие, че не можеше да се направи нищо друго, измина може би по-малко от минута. Тогава Кингзли зададе въпрос, който изглеждаше дразнещ със своята неуместност.
— Още веднъж ми кажи разстоянието, Ван! На колко метра точно си от кулата!
— Какво значение има, по дяволите? Дори и да съм на една светлинна година…
Настъпи тишина. Помощникът му заговори пак с тон, с който се поучаваше малко дете или капризен инвалид.
— Има голямо значение. Не спомена ли двадесет метра?
— Да… горе-долу толкоз.
Неочаквано, но съвсем определено Уорън въздъхна така, че всички чуха. В неговия глас прозвуча дори радост, когато отговори:
— През всичките тези години, Ван, си въобразявах, че ти си Главният инженер на проекта! Представи си, че наистина разстоянието е точно двадесет метра…
Ваневар го прекъсна с крясък.
— Какъв съм идиот! Кажи на Сесуи, че ще се скача след… да кажем, петнадесетина минути!
— Вероятността е четиринадесет срещу пет, в случай че си отгадал разстоянието с голяма точност! Сега нищо на света не може да те спре!
Твърдението бе прекалено рисковано и на Морган му се прииска Кингзли да не го беше изричал. Адаптерите за стиковане понякога не пасваха едни с други поради незначителни грешки, дължащи се на производствени толеранси. И разбира се, тази конкретно система никога не бе изпробвана на практика.
Почувствува само леко смущение от своята недосетливост. В края на краищата, при екстремни ситуации човек забравяше дори своя телефонен номер и даже — рождената си дата. А от друга страна най-важният фактор, предопределящ ситуацията, бе напълно пренебрегнат.
Ставаше дума за теорията на относителността. Не можеше да достигне кулата, но кулата щеше да пристигне — поради неумолимия си напредък от два километра на ден!