— Не се притеснявай! — успокои го инженерът. — Разполагам с още десет минути, а трябва да измина само тридесет метра. Мога да се справя, дори ако трябва да разчитам само на въздуха в дробовете си, поет от едно вдишване.
Но не възнамеряваше да прави подобни опити. Вълненията през нощта му бяха предостатъчни, особено ако трябваше да се довери на КОРА. Отсега нататък щеше да се подчинява на заповедите й безпрекословно.
Върна се до отворената врата на въздушния шлюз и застана прощално за няколко секунди, опрян на защитната ограда, потопен във фонтаните светлина, извиращи от самия връх на Шри Канда далече отдолу. Неимоверно разтегнатата му сянка се проектираше върху стената на кулата и се проточваше вертикално нагоре към звездите. Сигурно се простираше на хиляди километри и на Морган му хрумна, че вероятно тя стигаше транспортьора, който сега слизаше бързо от станцията „10 К“. Ако помахаше с ръце, може би спасителите биха забелязали сигналите му — дори би могъл да им съобщи нещо по Морзовата азбука.
Тази забавна фантазия подбуди друга, по-сериозна мисъл. Дали не бе по-добре за него да изчака тук с другите и да не рискува да се връща с паяка? Но пътешествието до „Междинната станция“, където би могъл да получи квалифицирана медицинска помощ, щеше да отнеме седмица. Тази алтернатива не бе благоразумна, тъй като можеше да се върне на Земята за по-малко от три часа.
Беше крайно време да влезе; въздухът му свършваше, а от друга страна нямаше какво още да види. Това бе иронията на разочарованието, като се имаше предвид красивата гледка, на която човек би могъл да се наслади при други обстоятелства през деня или нощта. Сега, както планетата отдолу, така и небесата горе не се виждаха добре поради заслепяващия блясък, идващ от Шри Канда. Ваневар плуваше в малка вселена от светлина, заобиколен отвсякъде от пълна тъмнина. Трудно му бе да повярва, че се намираше в Космоса, дори само задето усещаше теглото си. Чувствуваше се така сигурен, като че стоеше на гранитния връх на Якагала, а не на шестстотин километра по-високо. Тази мисъл бе приятна и той щеше да я отнесе като скъп спомен у дома.
Потупа гладката твърд на кулата. Стори му се огромна в сравнение със собствения му ръст — подобно на амеба, застанала до слон. Разликата бе, че микроскопичната амеба не можеше да възприеме съществуванието на слона, камо ли да създаде такъв.
„Ще се видим на Земята след година!“ — прошепна Морган на кулата и бавно затвори вратата на въздушния шлюз след себе си.
Глава 57. Последната зора
Морган остана в основата на кулата само пет минути. Времето не предразполагаше към размяна на любезности, а от друга страна той не желаеше да консумира от ценния кислород, който им бе донесъл с такова себеотрицание. Здрависа се с всички поред и се напъха обратно в паяка.
Почувствува се по-добре, когато свали маската. Олекна му от мисълта за успешния край на неговата мисия и че само след три часа щеше да се върна в безопасност на Земята. След всички премеждия да се добере до кулата, усети неохота да потегли надолу и да се предаде за кой ли път на привличането на гравитацията, ако и да съзнаваше, че се завръщаше у дома.
Освободи ключалките на стиковащото устройство и започна да се спуска надолу, като първите няколко секунди изпадна в безтегловност.
Когато индикаторът на скоростта отчете триста километра в час, се включи автоматичната спирачна система и теглото му се възвърна. Брутално изчерпаната батерия започна да се зарежда, но вероятно бе повредена така, че не можеше да бъде поправена и щеше да се наложи да бъде бракувана.
Възникна зловеща аналогия. Морган неспирно мислеше за пренапрежението, което бе изпитало тялото му, но някаква упорита гордост го караше де се въздържа да поиска да го чака лекар на „Земната станция“. Беше направил малък облог със съвестта си: щеше да го направи, само ако КОРА се обадеше пак.
Но той се спускаше бързо в нощта, а сърдечният монитор оставаше мълчалив. Инженерът се отпусна и остави капсулата да се грижи сама за себе си в автоматичен режим, а той започна да се възхищава на гледката на небето. Малко въздухоплавателни средства осигуряваха такъв панорамен изглед и съвсем малцина можеха да наблюдават звездите при подобни превъзходни условия. Северното сияние бе изчезнало напълно, прожекторът бе угасен и нищо не можеше да се сравни със звездния рой.
Освен, разбира се, изкуствените звезди, създадени от човешка ръка. Почти директно над главата му грееше яркият маяк на орбиталната станция „Ашока“, застинала завинаги над Хиндустан, само на няколкостотин километра от комплекса на кулата. Наполовина на това разстояние на изток грееше „Конфуций“, доста по-надолу бе „Камехамеха“, докато високо на запад хвърляха отблясъци „Кинте“ и „Имхотеп“. Тези бяха най-ярките жалони на човешкото присъствие около екватора. Имаше буквално плеяда други, всички взети заедно многократно по-ярки от съзвездието Сириус. Колко биха се учудили древните астрономи, ако можеха да зърнат чудната небесна огърлица! И как щяха да се смаят, щом установяха, че новите звезди оставаха неподвижни и нито залязваха, нито изгряваха, а древните небесни светила плуваха по предначертания им от древността курс.