Но съм неподготвен за завоя на влака, препъвам се и удрям лице в металната стена. Хващам се за носа, който пулсира от болка.
– Гладко – казва един от Безстрашните вътре. По-млад е от Тори, с тъмна кожа и лека усмивка.
– Финесът е за фукльовците Ерудити – изрича Тори. – Той успя да се качи на влака, Амар, само това има значение.
– Само дето трябваше да е в другия вагон с останалите послушници – отвръща Амар. Той ме поглежда, но не по начина, по който го предизвика трансферът от Ерудитите преди няколко минути. Изглежда много любопитен, сякаш аз съм някаква чудноватост, която трябва внимателно да изучи, за да я проумее. – Но щом ти е приятел, предполагам, че няма проблем. Как ти е името, Дървен?
Още на секундата, в която ми задава въпроса, името ми вече е на устата ми и съм напът да отговоря така, както винаги – че се казвам Тобиас Итън. Сигурно е нормално, но в този момент не мога да понеса да изрека своето име високо, не и сред хората, за които се надявам, че ще бъдат моите приятели, моето ново семейство. Не искам – не мога – да продължа да бъда синът на Маркъс Итън.
– Можеш да ме наричаш и „Дървен“, все ми е едно – казвам, като изпробвам режещия закачлив тон на Безстрашните, който досега само съм дочувал по коридорите и в класните стаи. Влакът ускорява ход, във вагона навлиза вятър и става шумно, ръмженето отеква в ушите ми.
Тори ме поглежда странно и за момент се побоявам, че ще каже името ми на Амар, което, сигурен съм, е запомнила от теста ми за установяване на наклонностите. Но тя само кимва леко и аз с облекчение се извръщам към вратата на вагона, а ръката ми продължава да е на дръжката.
Никога досега не ми е хрумвало, че мога да откажа да си съобщя името или пък че мога да дам някое фалшиво, да си изградя нова самоличност. Тук съм свободен – свободен да се сопвам на хората, свободен да им отказвам, свободен дори да ги лъжа.
Виждам улицата измежду дървените греди, които поддържат релсите – сякаш е още един етаж под нас. Но нагоре старите релси дават път на нови и платформите се издигат все по-нависоко, успоредно на покривите на сградите. Изкачването става постепенно, затова нямаше да го забележа веднага, ако не се взирах в земята, докато се отдалечавахме все повече и повече от нея, приближавайки се все по-близо до небето.
Краката ми омекват от страх, затова отстъпвам от прага, свивам се до стената и започвам да чакам да стигнем там, накъдето сме се запътили.
+ + +
Продължавам да съм в тази поза, свит до стената, обгърнал глава с ръце, когато Амар ме побутва с крак.
– Ставай, Дървен – казва, но не грубо. – Почти дойде време да скачаме.
– Да скачаме?
– Да – подхилва се той. – Този влак не спира за никого.
Насилвам се да се изправя. Платът, който съм увил около ръката си, е напоен в червено. Тори се изправя зад мен и ме тласка към изхода.
– Пуснете първо послушника! – провиква се тя.
– Какво правиш? – намръщвам се към нея.
– Правя ти услуга! – отвръща тя и ме блъсва леко към отвора. Другите Безстрашни отстъпват назад, като всеки от тях се ухилва насреща ми така, все едно съм някакво лакомство. С препъване се отправям към ръба на вагона и толкова силно сграбчвам дръжката, че крайчетата на пръстите ми изтръпват. Виждам къде трябва да скоча – отпред релсите продължават успоредно на една сграда, а после правят завой. От тук празното пространство изглежда малко, но колкото повече се приближава влакът, толкова повече се уголемява то и толкова по-вероятна става предстоящата ми смърт.
Цялото ми тяло се разтреперва, когато Безстрашните пред нас започват да скачат. Никой от тях не пропуска покрива, но това не значи, че аз няма да съм първият. Отделям пръстите си от дръжката, втренчвам се в покрива и скачам с цялата сила, на която съм способен.
Изтръпвам при удара, падам на колене и ръце, а чакълът ожулва разранената ми длан. Взирам се в пръстите си – имам чувството, че времето просто се е превъртяло, споменът за самия скок изчезва от съзнанието ми.
– Проклятие... – казва някой зад мен. – Надявах се по-късно да ни пратят да изстържем малко Дървена палачинка от паважа.
Поглеждам гневно към земята и сядам върху петите си. Покривът под мен се накланя и завърта – не знаех, че човек може да се замае от страх.
Но знам, че вече преминах две изпитания от инициацията си – скочих в движещ се влак, а после стигнах до покрива. Сега въпросът е как Безстрашните слизат от него?
Миг по-късно Амар застава на ръба му и аз получавам своя отговор.