Всичките стени рухват едновременно и падам на земята отпред. Вдишвам свежия въздух с облекчение.
Тогава пред мен се появява жена. Не разпознавам лицето ù, а дрехите ù са изцяло бели – не принадлежи към никоя каста. Приближавам я и пред мен изниква маса с пистолет и патрон върху нея. Намръщвам се.
Това страх ли е?
– Коя си ти? – питам жената, но тя не отговаря.
Ясно е какво трябва да сторя – да заредя пистолета и да изстрелям куршума. Ужасът в мен се надига, силен като всеки страх. Устата ми пресъхва, пресягам се непохватно за оръжието. Никога досега не съм държал пистолет и ми отнема няколко секунди да разбера как да отворя пълнителя му. През тези секунди си мисля как светлината ще напусне очите на тази жена, която не познавам и за която не ме е грижа.
Страхувам се – страхувам се какво ще искат от мен Безстрашните, както и от това, което аз самият ще искам да направя.
Страхувам се от някакъв вид притаена в мен жестокост, изработена от баща ми и от годините тишина, на които ме принуди кастата ми.
Вкарвам патрона в пълнителя и вдигам пистолета с две ръце, а раната на дланта ми пулсира. Вглеждам се в лицето на жената. Долната ù устна трепери, очите ù се пълнят със сълзи.
– Съжалявам – казвам и дръпвам спусъка.
Виждам как куршумът пробива тъмна дупка в тялото ù, тя се срива на земята и щом я докосва, се изпарява в облак прах.
Но ужасът не си отива. Знам, че нещо наближава – усещам го как се надига в мен. Маркъс все още не се е появил, но ще го стори, знам го с абсолютната сигурност, с която знам собственото си име. Нашето име.
Обгръща ме кръг от светлина и виждам на ръба му пристъпването на износени сиви обувки. Маркъс Итън навлиза в светлината, но това не е онзи Маркъс Итън, когото познавам. Този има кухини на мястото на очите и зейнала черна паст вместо уста.
Още един Маркъс Итън застава до него и бавно около целия кръг изникват още и още чудовищни версии на баща ми и ме обграждат, беззъбите им зейнали усти се разширяват, главите им се килват под странен ъгъл. Свивам ръце в юмруци. Това не е истина. Очевидно е, че не е истина.
Първият Маркъс разкопчава колана си и го изтегля от панталона си гайка по гайка, а когато приключва, същото правят и останалите. След това коланите се превръщат в метални въжета с бодливи краища. Маркъсите ги влачат по пода, а мазните им черни езици се плъзват по краищата на тъмните им усти. Замахват едновременно, аз изкрещявам с цяло гърло и скривам главата си с ръце.
– Това е за твое добро – изричат Маркъсите в един глас, подобно на хор.
Усещам болка, раздираща, разцепваща, разрязваща. Коленича и притискам уши с ръце, сякаш това може да ме защити, но всъщност нищо не може да го направи, нищичко. Пищя отново и отново, но болката продължава заедно с гласа му.
– Няма да търпя себелюбиво поведение в къщата си! Не съм отгледал син лъжец!
Не мога да чувам, няма да чувам.
В ума ми се появява образът на статуетката, която майка ми ми даде. Виждам как я оставих на бюрото си и болката започва да избледнява. Съсредоточавам всичките си мисли върху предметите, изпочупени и разпилени из стаята ми, върху куфара с откъснатите панти. Спомням си ръцете на майка си, тънките ù пръсти, които затварят куфара, заключват го и ми подават ключа.
Гласовете постепенно започват да изчезват, докато не остава нито един.
Спускам ръцете си на земята и започвам да чакам следващото препятствие. Кокалчетата ми докосват каменния под, който е студен и мръсен. Отекват стъпки и се стягам за това, което предстои, но тогава чувам гласа на Амар.
– Това ли е? – пита той. – Това ли е всичко? Боже, Дървен!
Спира до мен и ми подава ръка. Поемам я и му позволявам да ме издърпа на крака. Не го поглеждам. Не искам да видя изражението му. Не искам да знае това, което знае, не искам да се превръщам в трогателния послушник с объркано детство.
– Трябва да ти измислим някакво друго име – съобщава той небрежно. – Нещо по-безпощадно от Дървения. Нещо като Острието, Убиеца или друго от този тип.
Тогава най-сетне го поглеждам. Усмихва се леко. Виждам някакво състрадание в усмивката му, но не толкова голямо, колкото си мислех, че ще бъде.
– И аз нямаше да искам да казвам името си на хората – казва ми. – Хайде, нека да отиваме да ядем!
+ + +
Когато стигаме в столовата, Амар крачи с мен към масата на послушниците. Някои Безстрашни вече са насядали на околните маси и хвърлят поглед към другия край на помещението, където готвачи с пиърсинги и татуировки подреждат храната. Столовата представлява пещера, осветена отдолу от синьо-бели лампи, които придават на всичко зловещо сияние.