Вдигам рамене.
– Свикнал съм да бъда сам.
– Е, имам чувството, че си напът да откачиш, и наистина не искам да съм наоколо, когато това се случи – казва той. – Хайде! Една компания ще ходим да играем една игра довечера. Игра за Безстрашни.
Започвам да чопля лентата, покриваща кокалчетата ми. Не бива да излизам и да играя игри. Трябва да остана тук и да тренирам, после да се наспя и да съм готов за боя утре.
Но гласът, този глас, който казва „трябва“, звучи точно като бащиния ми, който изисква от мен да се държа прилично, да се изолирам от околните. А аз дойдох тук, защото съм готов да спра да се вслушвам в него.
– Предлагам ти малко статус на Безстрашен, и то без конкретна причина, освен тази, че ми жал за теб – казва Амар. – Не бъди глупав и не изпускай възможността.
– Хубаво – отвръщам. – Каква е играта?
Той само се усмихва.
+ + +
– Играта е „Осмели се“. – Безстрашната на име Лорън се е хванала за дръжката до вратата на вагона, но продължава да се люлее. Едва не пада, издърпва се навътре и се изхилва, сякаш влакът не се носи на височина от два етажа над улицата и тя нямаше да си счупи врата, ако беше паднала.
В свободната си ръка държи плоска метална бутилка. Това обяснява много.
Тя накланя глава.
– Първият избира някого и го предизвиква да направи нещо. После избраният пийва, изпълнява предизвикателството и получава шанса да предизвика някой друг. И когато всички са изпълнили предизвикателството си – или са загинали, докато са опитвали, – пийваме заедно и се затътряме към вкъщи.
– А как печелим? – провиква се един Безстрашен от другия край на вагона. Седнал е отпуснат до Амар, като че ли са стари приятели или братя.
Не съм единственият послушник във вагона. Срещу мен седи Зийк, първият скочил, както и момиче с кестенява коса, равен бретон и пиърсинг на устната. Останалите са по-възрастни и всичките са пълноправни членове на Безстрашните. Те се чувстват добре заедно, излегнали са се един връз друг, удрят юмруци, разрошват си взаимно косите. Това е израз на другарство, приятелство, флиртуване, ала нищо от изброеното не ми е познато. Опитвам се да се отпусна и да обгърна колене с ръце.
Наистина съм Дървен.
– Печелиш, като не бъдеш малка кокона – казва Лорън. – И, хей, едно ново правило – печелиш също, ако не задаваш тъпи въпроси. Ще започна първа, понеже алкохолът е в мен. – Добавя тя. – Амар, предизвиквам те да отидеш в библиотеката на Ерудитите, докато всичките Знайковци учат, и да изкрещиш нещо неприлично.
Тя отваря капачката на бутилката и му я подава. Всички се хилят, докато Амар я поема и отпива от течността, каквато и да е тя.
– Просто ми кажете, когато стигнем – надвиква всеобщия смях той.
Зийк махва с ръка към мен.
– Хей, ти си трансферът, нали? Фор?
– Да – отвръщам. – Страхотен първи скок.
Твърде късно се усещам, че за него може би това е болезнена тема – моментът му на триумф, провален от погрешна стъпка и загуба на равновесие. Но той просто се разсмива.
– Да, не е най-добрият ми момент – казва той.
– Не е като някой друг да се беше засилил първи – обажда се момичето до него. – Аз съм Шона, между другото. Истина ли е, че имаш само четири страха?
– Оттам ми е името – отговарям.
– Уау! – Изглежда впечатлена, което ме кара да се поизпъча. – Предполагам, че си роден за Безстрашен.
Вдигам рамене все едно е права, макар да съм сигурен, че това не е така. Тя не знае, че дойдох тук единствено за да избягам от живота, за който бях предназначен, и се боря толкова усилено да премина през инициацията, за да не ми се налага да призная, че съм самозванец. Роден Аскет, а впоследствие Аскет, търсещ убежище сред Безстрашните.
Ъгълчетата на устните ù увисват, сякаш е тъжна за нещо, но не я питам за какво.
– Как вървят боевете ти? – обръща се към мен Зийк.
– Добре – казвам и прокарвам ръка по насиненото си лице, – както може да се види.
– Виж ме мен! – Зийк завърта глава и ми показва голямо натъртване под челюстта си. – Благодарение на ей това момиче тук е. – И посочва Шона с палец.
– Той ме би – казва Шона. – Но имах поне един добър удар. Продължавам да губя.
– Не те е яд, че те е ударил? – питам.
– Че защо? – пита тя на свой ред.
– Не знам – казвам. – Защото... си момиче?
Тя вдига вежди.
– И какво? Мислиш, че не мога да го понеса като всеки друг послушник, просто защото имам момичешки части? – Тя прави жест към гърдите си, а аз се усещам, че зяпам, и отклонявам поглед изчервен.