На централата на всяка каста е разрешено да осветява преддверието си нощем, но всичко друго трябва да бъде тъмно. Тук, в сектора на Ерудитите, всяка сграда, която изпълнява функции на тяхна централа, е като стълб от светлина. Прозорците, покрай които минаваме, ни разкриват Ерудити, които седят, забили носове в книгите си или в екраните, или пък разговарящи тихо помежду си. Млади и стари са се смесили на всяка маса в своите безукорно сини дрехи и гладки коси, а повече от половината носят блестящи очила.
„Суета – би казал баща ми. – Толкова са заети с това да изглеждат интелигентни, че се правят на глупаци.“
Спирам, за да ги понаблюдавам. На мен не ми изглеждат суетни. Изглеждат ми като хора, които полагат всяко възможно усилие да се чувстват толкова умни, колкото се очаква от тях. Ако това означава носене на очила без нужда, не е моя работа да ги съдя. Те са убежище, което можех да избера. Вместо това предпочетох да отида при хора, които им се присмиват през прозорците и изпращат Амар във фоайето им, за да създаде бъркотия.
Амар достига вратите на централната сграда на Ерудитите и нахълтва през тях. Ние гледаме отвън, кикотейки се. Взирам се през вратите към портрета на Джанийн Матюс, окачен на отсрещната стена. Русата ù коса е пристегната назад и разкрива лицето ù, синьото ù сако е закопчано до самата ù шия. Тя е красива, но това не е първото нещо, което забелязвам в нея. А остротата ù.
И още нещо... дали въображението ми е виновно, или наистина изглежда малко плашеща?
Амар нахлува във фоайето, като пренебрегва протестите на Ерудита от поставеното отпред бюро, и се провиква:
– Хей, Знайковци! Вижте това!
Всички Ерудити в помещението вдигат очи от книгите и екраните си и Безстрашните избухват в смях, когато Амар се завърта и си събува панталоните. Ерудитът иззад бюрото се втурва, за да го хване, но Амар ги вдига и хуква към нас. Всички се разбързваме и тичешком се отдалечаваме от вратите.
Не мога да се удържа – и аз се смея и се изненадвам как ме заболява стомахът. Зийк тича до мен и се движим успоредно на релсите, защото няма къде другаде. След една сграда разстояние Ерудитите, които ни преследват, се отказват и всички спираме на уличката, за да си поемем въздух.
Амар ни настига с вдигнати ръце и ние го аплодираме. Той поема бутилката като трофей и посочва Шона.
– Предизвиквам тази млада дама – казва той – да изкачи скулптурата на горното ниво.
– Готово – разсмива се тя.
+ + +
Докато се стигне до мен, повечето са пияни, залитат на всяка крачка и се смеят на всяка шега, независимо колко глупава е тя. Топло ми е въпреки студения въздух, но умът ми е бистър и запечатва всичко от нощта – плътната миризма на тресавището, звука на бълбукащия смях, синьочерното небе и силуетите на сградите. Краката ме болят от тичането, вървенето и катеренето, но все още не съм изпълнил своето предизвикателство.
Вече сме близо до лагера на Безстрашните. Сградите наоколо сякаш хлътват.
– Кой остана? – пита Лорън, а замъгленият ù поглед преминава през всички лица, докато не достига моето. – А, послушникът от Аскетите с име на число. Фор, нали?
– Да – казвам.
– Дървен? – Момчето, което се бе разположило така удобно до Амар, ме поглежда. Думите му се сливат. Бутилката е в него и той определя следващото предизвикателство.
Досега видях хора да се катерят по високи конструкции, да скачат в тъмни дупки и да се скитат в празни сгради, за да донесат някой кран или стол за бюро. Видях ги да тичат голи по тесни улички, да си слагат игли в ушите, без да ги пробият предварително. Ако ме накарат аз да избера предизвикателство, няма да успея да измисля никакво. Затова е хубаво, че съм последен. Потръпвам, нервен съм. Какво ще ми кажат да направя?
– Дървените са прекалено стегнати – изрича ясно момчето, като че ли това е факт. – Затова докажи, че вече си Безстрашен... Предизвиквам те да си направиш татуировка.
Виждам мастилото, което пълзи по китките им и нагоре по ръцете, рамената и шиите им. Метал обсипва ушите, носовете, устните и веждите им. Кожата ми е гола, зараснала, невредима. Но не отговаря на това, което съм – трябва да бъда белязан, маркиран по начина, по който са и те, но белязан от спомените за болката, от нещата, от които съм оцелял.
Вдигам рамене.
– Добре.
Той ми подава бутилката и аз я пресушавам, въпреки че изгаря устата и гърлото ми и горчи като отрова.
Поемаме към Империята.
+ + +
Когато отваря врата, Тори е облечена с мъжки долни гащи и фланелка, а косата ù е покрила лявата половина на лицето ù. Тя вдига вежда към мен. Буквално я изтръгнахме от дълбок сън, но не изглежда ядосана – само леко кисела.