– Моля те? – казва Амар. – За играта „Осмели се“ е.
– Сигурен ли си, че искаш изморена жена да татуира кожата ти, Фор? – пита ме тя. – Мастилото не се мие.
– Вярвам ти – казвам аз. Няма да се отрека от поето предизвикателство, не и след като гледах как всички останали изпълняват своите.
– Добре – прозява се Тори. – Правя го в името на традициите на Безстрашните. Връщам се ей сега, отивам да си обуя панталони.
Тя затваря вратата между нас. По пътя насам си напрягах мозъка да измисля какво бих искал да си татуирам и къде. Не можах да реша – мислите ми бяха прекалено разбъркани. И все още са.
След няколко секунди Тори се появява отново, обула панталони, но все още с боси крака.
– Ако си имам неприятности, че съм пуснала светлината по това време на денонощието, ще твърдя, че са били вандали, и ще давам имена.
– Ясно – казвам.
– Има заден път. Хайде! – подканва ни тя. Следвам я през тъмен хол, който е подреден, като се изключат купчините листове, разпръснати по цялата маса – на всички тях има различни рисунки. Някои са по-семпли и сурови като повечето татуировки, които съм виждал. Други са сложни и заплетени, с много детайли. Тори явно е най-близко до статута на художник сред Безстрашните.
Спирам се до масата. Една от рисунките изобразява символите на всички касти, но без кръговете, които ги обграждат обикновено. В дъното е дървото на Миротворците и оформя нещо като коренова система около окото на Ерудитите и везните на Прямите. Над тях ръцете на Аскетите изглеждат така, сякаш едва ли не поддържат пламъците на Безстрашните. Като че ли символите прерастват един в друг.
Другите са ме задминали. Затичвам се, за да ги настигна, и минавам през кухнята на Тори – също безупречна, въпреки че уредите са остарели, крановете на чешмата са ръждясали, а вратата на хладилника стои затворена благодарение на голяма скоба. Задната врата е отворена към част от влажен коридор, който води към ателието за татуировки.
И преди съм минавал покрай него, но никога не ми е хрумвало да вляза вътре, понеже бях уверен, че няма да намеря причина да подлагам си тялото си на иглите. Но май вече си имам една – тези игли са начин да се отделя от своето минало не само в очите на другите Безстрашни, но и в собствените си очи всеки път, когато се погледна в огледалото.
Стените на стаята са покрити с рисунки. Стената до вратата е изцяло посветена на различни версии на символа на Безстрашните, някои – черни и семпли, други – цветни и трудни за разпознаване. Тори светва лампата над един стол и подрежда иглите на таблата до него. Другите Безстрашни се събират на пейките и столовете около нас, сякаш се приготвят да гледат някакво представление. Лицето ми пламти.
– Основни принципи на татуирането – казва тя. – Колкото по-малко месо има под кожата ти, тоест, колкото по-кокалест си на определено място, толкова повече боли. За теб може би е най-добре първата ти татуировка да е... не знам, на ръката или...
– На бузата на задника – предлага Зийк и прихва.
Тори свива рамене.
– В което не би бил първият. Нито последният.
Поглеждам към момчето, което ме предизвика. Вдига вежди към мен. Знам какво очаква той, какво очакват всички те – да си татуирам нещо малко на ръката или на крака, нещо, което лесно ще може да бъде скривано. Хвърлям поглед към стената със символите. Една от рисунките привлича вниманието ми – артистична интерпретация на пламъци.
– Искам това – посочвам я.
– Дадено – казва Тори. – Решил ли си къде?
Имам белег – бледа вдлъбнатина на коляното от едно падане на тротоара като дете. Винаги ми се е струвало глупаво, че истинската болка, която изпитвам, не ми оставя видими белези – понякога, тъй като нямам доказателства, започвам да се съмнявам дали изобщо съм изживял всичко това, а с времето спомените стават неясни. Искам да имам някакво напомняне, че когато раните зарастват, те не изчезват завинаги – че ги нося навсякъде със себе си, че така е с всичко, така е и с белезите.
Ето това ще бъде тази татуировка за мен: белег. И ми се струва подходящо, че ще документира най-лошия спомен за болка, който имам.
Поставям ръка на ребрата си и си припомням натъртванията и страха, който тогава изпитвах за живота си. Баща ми имаше няколко наистина лоши нощи точно след смъртта на майка ми.
– Сигурен ли си? – пита Тори. – Това май е възможно най-болезненото място.
– Добре – казвам и сядам на стола.
Тълпата Безстрашни ме аплодира и започва да си предава нова бутилка – тази е по-голяма от предишната и е бронзова, а не сребърна.