– Знаеш ли – казва ми тихо Ерик, – мисля, че разбрах истинското ти име.
Очите ми са замъглени от няколко различни типа болка. Не знаех, че може да бъде толкова много видове, досущ като вкусовете – остра, тъпа, изгаряща, смъдяща.
Отново ме удря, като се стреми към лицето ми, но уцелва ключицата. Вдига ръка и пита:
– Да им кажа ли? Да изнеса ли всичко на бял свят?
Изрича името ми само с устни, Итън – много по-заплашително оръжие от краката, лактите или юмруците му. С приглушени гласове Аскетите казват, че проблемът на много от Ерудитите е тяхното себелюбие. Но аз си мисля, че е арогантността им и гордостта, произтичаща от знанието на много неща, които са неизвестни за околните. В този момент, въпреки страха, осъзнавам слабостта на Ерик – той не вярва, че аз съм способен да го нараня толкова много, колкото той е в състояние да стори с мен. Смята, че съм точно такъв, за какъвто ме е приел от самото начало – скромен, безкористен, инертен.
Усещам как болката изчезва, заменена от гняв. Сграбчвам го за едната ръка, за да го задържа на едно място, и се мятам към него отново и отново... и отново. Дори не осъзнавам къде го удрям – не виждам, не чувам, не усещам нищо. Аз съм празен, аз съм сам, аз съм нищо.
Най-сетне дочувам писъците му и виждам, че е сграбчил лицето си с две ръце. Брадата му е напоена с кръв, зъбите му също. Опитва се да се изтръгне от хватката ми, но аз го държа с всички сили, сякаш от това зависи животът ми.
Изритвам го настрани и той рухва. Зад прикриващите го ръце виждам очите му – изцъклени и разфокусирани. На фона на кожата кръвта му изглежда още по-ярка. Идва ми наум, че това е мое дело, че аз съм го направил, и в мен прониква нов вид страх. Страх от това какъв съм, от онова, в което се превръщам.
Напускам тепиха, без да дочакам да бъда освободен. Кокалчетата ми пулсират.
+ + +
Лагерът на Безстрашните е подходящ за възстановяване – тъмен е и е пълен с потайни скришни места.
Сядам в един коридор близо до Бездната и се облягам на стената, оставяйки на студа от камъка да проникне в мен. Главоболието ми се е завърнало заедно с най-разнообразни други болежки от боя, но тях едва ги регистрирам. Кокалчетата ми са лепкави от кръвта на Ерик. Опитвам се да я избърша, но е засъхнала твърде отдавна. Победих го, което означава, че мястото ми в кастата засега е сигурно – трябва да съм доволен, а не уплашен. Може би дори щастлив, че най-сетне съм част от нещо, сред хора, чиито очи не избягват моите, когато седнем на вечеря. Но знам, че всяко хубаво нещо си има цена. Каква е цената на това да бъда Безстрашен?
– Хей.
Вдигам очи и виждам Шона, която почуква по стената, все едно е врата. Тя се ухилва.
– Това не е точно победният танц, който очаквах.
– Аз не танцувам – отговарям.
– Да, трябваше да се досетя. – Тя сяда срещу мен и се обляга на отсрещната стена. Сгъва колене и ги обгръща с ръце. Краката ни са само на няколко сантиметра разстояние. Не зная защо забелязвам това. Ами, да – тя е момиче.
Нямам представа как да разговарям с момичета. Особено с момиче от Безстрашните. Нещо ми подсказва, че никога не се знае какво може да се очаква от такова.
– Ерик е в болницата – казва тя с усмивка на лице. – Мислят, че си му счупил носа. И със сигурност си му избил зъб.
Свеждам поглед. Избил съм нечий зъб?
– Чудех се дали не би могъл да ми помогнеш? – пита ме тя и ме побутва с върха на обувката си.
Както и подозирах: Безстрашните момичета са непредвидими.
– За какво да ти помогна?
– За борбата. Не съм добра в това. Продължават да ме унижават на тепиха. – Тя тръсва глава. – Трябва да се изправя срещу онова момиче след два дни. Името ù е Ашли, но тя кара всички да я наричат Аш[2]. – Шона завърта очи. – Сещаш се, като пепелта от пламъците на Безстрашните. Както и да е, тя е една от най-добрите в нашата група и се боя, че ще ме убие. Буквално.
– Защо искаш точно моята помощ? – питам, внезапно обхванат от подозрителност. – Защото знаеш, че съм Дървен, а от нас се очаква да помагаме на другите?
– Какво? Не, разбира се, че не – казва тя и се смръщва объркано. – Искам твоята помощ, защото ти си най-добрият във вашата група, очевидно е.
Разсмивам се.
– Не, не съм.
– Ти и Ерик бяхте единствените без загуба и ти току-що го победи, затова... да, най-добрият си. Слушай, ако не искаш да ми помагаш, всичко, което трябва да направиш, е да...
– Ще ти помогна – прекъсвам я. – Просто наистина не знам как.
– Ще го измислим – заявява тя. – Утре следобед? Среща на тепиха?
Кимвам. Тя се ухилва, изправя се и тръгва да си ходи. Но след няколко крачки се извръща към мен, без да спира.