– Спри да се цупиш, Фор – казва ми. – Всички са впечатлени от теб. Приеми го.
Наблюдавам как силуетът ù завива зад ъгъла. Бях толкова смутен от боя, че изобщо не се замислих какво означава победата ми над Ерик – че сега съм първенецът в групата си. Може и да съм избрал Безстрашните за убежище, но не просто оцелявам тук, а превъзхождам другите.
Поглеждам кръвта на Ерик по кокалчетата си и се усмихвам.
+ + +
На следващата сутрин решавам да поема риск. Сядам до Зийк и Шона на закуска. Шона почти се е свлякла върху храната си и отговаря на въпросите с грухтене. Зийк се прозява над кафето си, но ми сочи семейство си – малкият му брат Юрая седи на една от другите маси с малката сестра на Шона – Лин. А майка му Хана – най-кротката Безстрашна, която съм виждал някога, само цветът на дрехите ù издава кастата ù – все още е на опашката за закуска.
– Липсва ли ти животът у дома? – питам.
Забелязал съм, че Безстрашните притежават склонност към тестени изделия. Винаги има поне два вида торта на вечеря, а на масата пред опашката за закуска се издига планина от мъфини. Когато дойдох, тези с хубави вкусове вече бяха свършили и за мен остана с триците.
– Не особено – отговаря ми Зийк. – Имам предвид, че семейството ми е ей там. На послушниците, родени Безстрашни, не ни е съвсем разрешено да говорим с близките си до Деня за свиждане, но аз знам, че ако наистина имам нужда от нещо, те са тук.
Кимвам. До него Шона заспива, както е подпряла глава на ръката си.
– Ами ти? – пита ме той. – Липсва ли ти домът?
Отварям уста, за да отговоря, че не особено, но точно в този момент брадата на Шона се изплъзва от ръката ù и тя размазва шоколадовия си мъфин с лице. Зийк се разсмива толкова силно, че му потичат сълзи, и аз не успявам да се сдържа да не се ухиля, докато допивам сока си.
+ + +
По-късно същата сутрин се срещам с Шона в тренировъчната зала. Прибрала е назад късата си коса, а Безстрашните ù ботуши, които обикновено са развързани и шляпат, докато ходи, сега са здраво пристегнати. Забива юмруци в нищото и спира след всеки удар, за да оправи стойката си. Наблюдавам я за момент, несигурен откъде да започна. Самият аз съвсем наскоро се научих как се прави – не съм особено подготвен да я обучавам на каквото и да е.
Но докато я наблюдавам, започвам да забелязвам разни неща. Стои със сковани колене, не вдига ръка, за да предпази челюстта си, ударите ù идват от лактите, вместо да вложи в тях тежестта на цялото си тяло. Щом ме зърва, тя подскача, сякаш опарена от жив огън.
– Правило номер едно за това как да не бъдеш зловещ – казва. – Оповестявай присъствието си, ако другият човек в залата не те е видял, че идваш.
– Извинявай – отговарям ù. – Хрумнаха ми някои указания за теб.
– Оу! – Тя захапва вътрешната страна на бузата си. – Какви?
Казвам ù какво съм забелязал и се изправяме един срещу друг на тепиха. Започваме бавно, като отстъпваме при всеки удар, за да не се нараним взаимно. Налага ми се непрекъснато да подбутвам лакътя ù, за да ù напомням да държи ръката си вдигната пред лицето, а половин час по-късно, ако не друго, тя поне започва да се движи по-добре, отколкото преди.
– Относно това момиче, срещу което трябва да се биеш утре – казвам. – Аз бих я атакувал ето тук, в челюстта. – Докосвам долната страна на брадата ù. – Един добър ъперкът[3] би трябвало да свърши работа. Хайде да упражним това.
Тя заема позиция и с удовлетворение забелязвам, че коленете ù пружинират и в позата ù има отскок, който отсъстваше преди. Въртим се един около друг няколко секунди и тя атакува с удар нагоре. Когато го прави, лявата ù ръка се снижава и разкрива лицето ù. Блокирам първия удар и атакувам падналия ù гард. В последния миг, повдигайки вежда, спирам юмрука си във въздуха.
– Знаеш ли, може би ще си науча урока, ако наистина ме удариш – изправя рамене тя. Зачервила се е от усилието и косата ù е подгизнала от пот. Очите ù са ясни и критични. За първи път забелязвам, че е красива. Но не по начина, по който обикновено разбирам красотата – мека, деликатна, а силна и умела.
– Наистина бих предпочел да не го правя – отговарям ù.
– Това, което за теб е някакъв вид кавалерство, всъщност е любезна форма на обида – казва тя. – Мога да се грижа за себе си. Мога да понеса малко болка.
– Не става дума за това – отвръщам. – Не е защото си момиче. Просто... не си падам по безпричинното насилие.
– Това е някакво схващане на Дървените, а?
– Не точно. Дървените не харесват насилието по принцип. Сложи Дървени сред Безстрашни и те просто ще се оставят да бъдат яко напердашени. – Позволявам си лека усмивка. Не съм свикнал да използвам жаргона на Безстрашните, но ми харесва да го припозная като свой, да си позволя техния начин на говорене. – Аз пък не възприемам нещата като игра, това е.