Обичайно приветливото лице на Амар става сериозно.
– Тоест... ти си я създал от нищото?
– Да – кимвам. – Симулациите са изцяло в главите ни. Затова моят ум си измисли врата, така че да се измъкна. Единственото, което трябваше да направя, е да се концентрирам.
– Странно – казва той.
– Какво? Защо?
– Повечето послушници не могат да накарат нещо невъзможно да се случи по време на този тип симулации, защото, за разлика от зоната на страха, те изобщо не осъзнават, че се намират в симулация – обяснява той. – И като резултат не излизат от нея толкова бързо.
Усещам ударите на сърцето си в гърлото си. Не бях осъзнал, че тези симулации трябва да бъдат различни от зоната на страха – мислех си, че всеки е наясно, че е в тях. Но съдейки по думите на Амар, това би трябвало да е като теста за установяване на наклонностите, а преди него баща ми ме предупреди за моето осъзнаване на симулацията и ме инструктира да го запазя в тайна. Все още си спомням колко настоятелен беше, колко напрегнат бе гласът му и как сграбчи ръката ми твърде силно.
Тогава си помислих, че той никога не би говорил по този начин, освен ако не е разтревожен за мен. За безопасността ми.
Дали просто беше параноичен, или наистина има нещо опасно в това да осъзнаваш симулацията, докато се намираш в нея?
– Бях като теб – казва Амар тихо. – Можех да изменям симулациите. Просто си мислех, че съм единственият.
Ще ми се да му кажа да запази тази информация за себе си, да си защити тайните. Но Безстрашните не ги е така грижа за тайните, както Аскетите с техните стегнати усмивки и идентични и стройно подредени къщи.
Амар ме поглежда по особен начин – нетърпеливо, сякаш очаква нещо от мен. Извъртам се неловко.
– Предполагам, че не е нещо, с което трябва да се хвалиш – казва той. – Безстрашните са точно такива конформисти, каквито са и хората в другите касти. Просто тук това не е толкова очевидно.
Кимвам.
– Може да е просто случайност – отговарям. – Не можах да направя нищо подобно по време на теста си за установяване на наклонностите. Следващия път вероятно ще бъда по-нормален.
– Точно така. – Не ми звучи убеден. – Е, следващия път се постарай да не правиш нищо невъзможно, ясно? Просто се изправи срещу страха си по логичен начин, който винаги би бил възможен за теб, независимо дали осъзнаваш, че си в симулация, или не.
– Добре – кимвам.
– Вече се пооправи, нали? Можеш да се върнеш сам в спалното?
Имам желание да му кажа, че през цялото време можех да се върна сам и никога не съм имал нужда някой да ме води за ръка. Но само кимвам отново. Той ме потупва добронамерено по рамото и се връща в стаята за симулации.
Не мога да не си помисля, че баща ми едва ли ме е предупредил да прикривам съзнателността си по време на симулации просто заради правилата на кастите. През цялото време ме гълчеше, че го излагам пред Аскетите, но никога не ми изсъскваше в ухото предупреждение как точно да избегна погрешните стъпки. Никога не се взираше в мен с широко отворени очи, докато не му обещая, че ще постъпя така, както ми е казал.
Странно ми е да знам, че може би се е опитвал да ме предпази. Като че ли не е изцяло чудовището, което си представям – онова, което виждам в най-лошите си кошмари.
Тръгвам към спалното помещение и чувам нещо в края на коридора, по който тъкмо бяхме минали – нещо като тихи влачещи се стъпки, които се движат в обратната посока.
+ + +
Шона дотичва до мен в столовата по време на вечеря и ме удря силно с юмрук по рамото. Усмивката ù е толкова широка, че сякаш е разрязала бузите ù. Има подутина под дясното си око, което вероятно скоро ще се затвори.
– Победих! – провиква се тя. – Направих точно каквото ми каза. Ударих я право в челюстта още през първата минута и това тотално я изкара от играта. Все пак ме цапардоса по окото, защото си свалих гарда, но чак след като я пометох. Разкървавих ù носа. Беше страхотно!
Ухилвам се. Изненадан съм колко удовлетворяващо е да научиш някого как да направи нещо и после да чуеш, че наистина е проработило.
– Браво – казвам.
– Нямаше да се справя без помощта ти – заявява тя. Усмивката ù се променя, омеква, става някак по-малко зашеметена и по-искрена. Тя се повдига на пръсти и ме целува по бузата.
Гледам я втренчено, когато се отдръпва. Разсмива се и ме повлича към масата, на която седят Зийк и някои от другите родени Безстрашни. Осъзнавам, че проблемът ми не е, че съм Дървен, а че не знам какво означават тези жестове на обич при Безстрашните. Шона е хубава и забавна и ако бяхме Аскети и я харесвах, щях да намина през къщата ù за вечеря със семейството ù, да открия по какъв доброволчески проект работи и да се вмъкна в него. Нямам представа как се правят тези неща при Безстрашните, а също така нямам представа дали изобщо я харесвам по този начин.