Решавам поне засега да не позволявам на тези мисли да ме разсейват. Вземам си чиния храна и сядам да ям, като слушам как другите говорят и се смеят заедно. Всички поздравяват Шона за победата ù и сочат момичето, което е надвила. То седи с все още подуто лице на една от другите маси. В края на вечерята, точно когато мушвам с вилица едно парче шоколадова торта, две жени от кастата на Ерудитите влизат в помещението.
Наистина е трудно Безстрашните да бъдат накарани да притихнат. Дори внезапната поява на Ерудити не го постига напълно – все още отвсякъде се чува шепот, подобен на далечен звук на тичащи стъпки.
Но когато Ерудитите сядат при Макс и нищо повече не се случва, разговорите постепенно се подновяват. Не се присъединявам към тях. Продължавам да бода тортата с вилица и да наблюдавам.
Макс се изправя и отива до Амар. Двамата разговарят напрегнато между масите и после тръгват в моята посока. Към мен.
Амар ми прави жест. Оставям назад полупразната си табла.
– Привикан си за оценка – казва той. Вечно ухилената му уста сега е образувала равна линия, а оживеният му глас е станал монотонен.
– Оценка? – питам.
Макс ми се усмихва леко.
– Твоята симулация на страха беше малко необичайна. Нашите приятели Ерудити ето тук... – Поглеждам над рамото му към тях. Веднага осъзнавам, че едната е Джанийн Матюс, лидерката на Ерудитите. Облечена е в ясносиня риза, а от верижката на врата ù висят очила, символ на суетата, стигнала толкова далеч, че чак станала нелогична. – Макс продължава: ... ще наблюдават още една симулация, за да се уверят, че необичайният резултат не е грешка в програмата. Сега Амар ще те заведе в стаята за симулации.
Усещам впитите в ръката ми пръсти на баща си, чувам съскащия му глас, който ме предупреждава да не правя нищо странно по време на симулацията на теста си за установяване на наклонностите. Дланите ми изтръпват, което е знак, че съм напът да се паникьосам. Неспособен съм да говоря, затова само поглеждам към Макс, после към Амар и кимвам. Нямам представа каква е причината, когато съм в симулация да осъзнавам това, но знам, че не е за добро. Разбирам, че Джанийн Матюс няма да дойде тук да ме наблюдава, освен ако нещо с мен сериозно не е наред.
Влизаме мълчешком в стаята за симулации на страха. Джанийн и нейната – предполагам – асистентка си говорят тихо зад гърба ни. Амар отваря вратата и ни пуска да влезем.
– Ще донеса допълнително оборудване, за да можете и вие да наблюдавате – казва той. – Ей сега се връщам.
Джанийн започва да крачи със замислено изражение из помещението. Пазя се от нея така, както правят всички Аскети, научени да не вярват на суетата и алчността на Ерудитите. Докато я наблюдавам, ми хрумва, че това, на което съм учен, може и да не е вярно. Жената от тази каста, която ме обучи как да разглобявам компютър, докато бях доброволец в училище, не беше нито алчна, нито суетна – може би и Джанийн не е.
– Регистриран си в системата като Фор – казва Джанийн след няколко секунди. Спира да крачи и кръстосва ръце пред себе си. – Което ми се струва смущаващо. Защо тук не използваш името Тобиас?
Вече знае кой съм. Е, естествено, че ще знае. Тя знае всичко, не е ли така? Усещам как вътрешностите ми изсъхват и се сгъват едни в други. Знае името ми, знае за баща ми и щом е виждала една от моите симулации на страха, е наясно и с някои от най-мрачните неща в мен. Когато чистите ù и почти воднисти очи докосват моите, извръщам поглед.
– Исках ново начало – казвам.
– Разбирам – кимва тя. – Особено, като се има предвид през какво си преминал.
Звучи почти... благо. Настръхвам от тона ù и се втренчвам право в лицето ù.
– Добре съм – изричам студено.
– Разбира се, че си добре – усмихва се леко тя.
Амар добутва една количка в стаята. В нея има още жици, електроди, компютърни части. Знам какво се очаква от мен – сядам на стола, слагам си ръцете на облегалките, а другите се свързват със симулацията. Амар ме приближава с иглата и аз оставам неподвижен, когато ме пробожда в гърлото.
Затварям очи и светът отново избледнява.
+ + +
Когато ги отварям, се намирам точно на ръба на невъзможно висока сграда. Под мен има твърда настилка и няма никого, който да ми помогне. Вятърът ме духа от всички страни, отстъпвам и падам по гръб на покрития с чакъл покрив.
Изобщо не ми харесва да бъда тук и да гледам широкото празно небе около себе си, което ми напомня, че се намирам на най-високата точка в града. Като си повтарям, че Джанийн Матюс наблюдава, се хвърлям към вратата на покрива, опитвам се да я отворя и да измисля стратегия. Обичайният ми начин да се изправя срещу страха си е да скоча от покрива, напомняйки си, че това е само симулация и няма наистина да умра. Но някой друг на мое място никога не би постъпил така – би потърсил безопасен начин да слезе.