Винаги са ме учели, че безкастовите живеят без общност, изолирани един от друг. А сега, докато гледам това място, се чудя защо изобщо съм вярвал на тези неща. Какво би ги спряло да си създават групи така, както го правим ние? В природата ни е.
– Какво правиш тук? – обажда се нечий глас и преминава през мен като електрошок. Завъртам се и виждам в съседната стая мръсен човек с бледо лице, който бърше ръцете си в дрипава кърпа.
– Аз просто... – Поглеждам към скарата. – Видях огън, това е всичко.
– О! – Мъжът натъпква края на кърпата в задния си джоб. Носи черни панталони на Прямите с кръпки от син Ерудитски плат, както и сива Аскетска риза, същата като моята. Тънък е като релса, но изглежда силен. Достатъчно силен, за да ме нарани, макар и да не мисля, че ще го стори.
– В такъв случай, благодаря – казва той. – Но тук нищо не гори.
– Виждам – отвръщам. – Какво е това място?
– Къщата ми – отговаря със студена усмивка. Един от зъбите му липсва. – Не знаех, че ще имам гости, затова не съм чистил.
Премествам поглед от него към разпилените консерви.
– Трябва доста да се мяташ насън, за да са ти необходими толкова много одеяла.
– Никога не съм срещал Дървен, който си пъха толкова много носа в работата на другите. – Той ме доближава и се смръщва. – Изглеждаш ми познат отнякъде.
Знам, че няма как да съм го срещал досега, не и предвид това къде живея – сред напълно еднакви къщи в най-еднообразния квартал, обграден от хора с еднакви сиви дрехи и еднакви късо подстригани коси. И тогава ми хрумва – колкото и да ме крие баща ми, той все пак е лидерът на съвета и един от най-изтъкнатите хора в града ни, а аз приличам на него.
– Съжалявам, че те обезпокоих – казвам с най-добрия си Аскетски глас. – Тръгвам си.
– Наистина те познавам – заявява мъжът. – Ти си синът на Евелин Итън, нали?
Настръхвам при името ù. Не съм го чувал от години, защото баща ми никога не го изрича и дори няма да реагира, ако го чуе. Усещането да бъда свързан с нея, дори и само чрез външна прилика, е странно – като да облечеш стара дреха, която вече не ти става.
– Откъде я познаваш? – Явно я познава добре, щом я вижда в лицето ми, което е по-бледо от нейното, а очите ми са сини, а не тъмнокафяви. Повечето хора не се вглеждат достатъчно, че да успеят да забележат всичките ни общи черти – дългите пръсти, гърбавите носове, правите смръщени вежди.
Той се поколебава.
– Понякога беше от доброволците Аскети. Раздаваше храна, одеяла и дрехи. Имаше лесно за запомняне лице. А и беше омъжена за един от лидерите от съвета. Не я ли знаеше всеки?
Има случаи, в които разбирам, че хората лъжат, само по начина, по който усещам допира на думите им до себе си – неудобни и погрешни. Същият начин, по който се чувства един Ерудит, когато чете граматически неправилно изречение. Както и да се бе запознал с майка ми, не беше защото някой път му е подала одеяло или чаша супа. Но аз толкова много копнея да чуя още нещо за нея, че не настоявам повече.
– Тя почина, нали знаеш? – казвам. – Преди години.
– Не, не знаех. – Ъгълчетата на устните му помръдват надолу. – Съжалявам да го чуя.
Чувствам се странно, стоейки на това влажно място, миришещо на човешки тела и пушек, сред тези празни консерви, подсказващи бедността и провала да се впишеш сред другите. Но тук има и нещо примамливо – свобода, отказ да принадлежиш към тези тиранични категории, които сме си създали, за да ни служат.
– Явно Изборната ти церемония е утре, като те гледам колко си притеснен – казва мъжът. – Каква каста ти казаха?
– Нямам право да споделям на никого – отвръщам автоматично.
– Аз съм никой – изтъква той. – Съвсем никой. Това е да си безкастов.
Продължавам да не отговарям нищо. Забраната да огласявам резултата от теста си за установяване на наклонностите или която и да е от тайните си, е част от калъпа, в който са ме вкарали и който всекидневно ме прави такъв, какъвто съм. Невъзможно е да променя това сега.
– Ах, момче, което следва правилата. – Като че ли е разочарован. – Майка ти веднъж ми каза, че имала чувството, че инерцията я е завела при Аскетите. Това бил пътят на най-малкото съпротивление. – Той вдига рамене. – Повярвай на думите ми, Итън, съпротивлението си струва.
Усещам гняв. Той не бива да ми говори за майка ми така, сякаш тя принадлежи на него, а не на мен, не бива да поставя под въпрос всичко, което си спомням за нея, просто защото евентуално веднъж го е нахранила. Изобщо не бива да ми говори – той е безкастов, изолиран... никой.