6. Зийк
7. Аш
8. Шона
Напрежението ми незабавно се изпарява. Проследявам списъка и в мен се надига паника, защото не мога да открия името си. Но ето го и него... най-отгоре.
1. Фор
2. Ерик
Шона надава рев и двамата със Зийк ме прегръщат, а тежестта им едва не ме поваля на земята. Разсмивам се и им връщам жеста.
Някъде в хаоса съм си изтървал вечерята – стъпквам я, без да искам, и се ухилвам на хората, които ме обграждат – хора, които не познавам и които ме тупат по раменете, усмихват ми се и повтарят името ми. Моето име, което вече е просто Фор – всички подозрения за произхода и самоличността ми са забравени и сега съм един от тях, сега съм Безстрашен.
Вече не съм Тобиас Итън и никога повече няма бъда. Аз съм Безстрашен.
+ + +
Нощта е зашеметяваща от вълнение и пълна с толкова много храна, че едва съумявам да ходя, когато се измъквам от празненството и се изкатервам на върха на Ямата, до фоайето на Империята. Излизам навън и вдишвам дълбоко нощния въздух, който е хладен и освежаващ, а не като онзи спарения в столовата.
Тръгвам към релсите, прекалено изпълнен с луда енергия, че да стоя на едно място. Задава се влак, от локомотива му идва светлина и премигва към мен, докато той наближава. Влакът настъпва със сила и енергия, шумен като гръм в ушите ми. Навеждам се по-близо до него и за първи път се наслаждавам на тръпката от страх в стомаха си – да бъда толкова близо до нещо толкова опасно.
Тогава забелязвам нещо тъмно и приличащо на човек да стои в един от последните вагони. Висока и крехка жена виси от вагона, като се държи за една от дръжките. Само за секундата, през която размазаният влак профучава покрай мен, виждам тъмна къдрава коса и гърбав нос.
Тя изглежда почти като майка ми.
И тогава си отива, отива си с влака.
СИНЪТ
Малкият апартамент е празен, а върху пода все още личат следи от метлата. Не притежавам нищо, с което да запълня пространството, освен Аскетските си дрехи, натъпкани на дъното на чантата в ръцете ми. Захвърлям я върху празния матрак и проверявам чекмеджетата под леглото за чаршафи.
Лотарията на Безстрашните беше добра за мен, защото се класирах първи и защото, за разлика от другите доскорошни послушници, пожелах да живея сам. Останалите, включително Зийк и Шона, са израснали, обградени от общността на Безстрашните, и за тях тишината и спокойствието на самотата са непоносими.
Бързо си оправям леглото, като опъвам чаршаф отгоре му – на места е похабен заради молци или заради предишна употреба, не съм съвсем сигурен. Когато отварям чантата, съдържаща оскъдното ми имущество, вдигам пред себе си Аскетската си риза – разкъсана е там, откъдето трябваше да си взема плат, за да се превържа. Изглежда ми малка – обзалагам се, че ако опитам да я облека, не бих се побрал в нея. Но не го правя, само я сгъвам и я оставям в чекмеджето.
Чувам почукване и казвам „Влез!“, като си мисля, че е Зийк или Шона. Но вместо това Макс, висок мъж с тъмна кожа и разранени кокалчета, влиза в апартамента ми с кръстосани пред тялото си ръце. Той изучава стаята с поглед и присвива устни, погнусен от сивите панталони, сгънати на леглото ми.
Изправям се, без да съм сигурен какво да кажа. В апартамента ми се намира лидерът на кастата.
– Здравей – казвам.
– Извинявай, че те прекъсвам – отвръща той. – Изненадан съм, че не си си избрал стая заедно с приятелите си от другите доскорошни послушници. Намери си приятели, нали?
– Да – отговарям. – Това просто ми изглежда по-нормално.
– Предполагам, че ще ти отнеме известно време да се освободиш от старата си каста. – Макс докосва плота на малката ми кухня с върховете на пръстите си. Поглежда към прахта по тях и ги избърсва в панталоните си. Измерва ме с критичен поглед, с който сякаш ми казва да се освободя по-бързо от старата си каста. Ако все още бях послушник, щях да се притесня, но вече съм един от Безстрашните и той не може да ми отнеме това, независимо колко Дървен му изглеждам.
Или може?
– Този следобед ще избереш своята професия – заявява той. – Имаш ли нещо наум?
– Предполагам, че зависи от това какво има налично – отвръщам аз. – Бих се радвал да правя нещо, свързано с преподаване. Може би нещо като Амар.
– Мисля си, че първенецът в класирането може да стигне малко по-далеч от инструктор на послушници, какво ще кажеш? – Макс повдига едната си вежда и забелязвам, че тя не се движи толкова, колкото другата. Пресечена е от белег. – Дойдох, защото се отвори една възможност.