Усещам прикованите им в мен очи като ясни силни струи горещина и бързам да сменя темата.
– А вие къде попаднахте, хора?
– В контролния център – казва Зийк. – Майка ми работеше там и вече ме е научила на повечето неща, които трябва да знам.
– Аз пък съм в патрула – отвръща Шона. – Не е най-интересната работа на света, но поне ще мога да бъда на открито.
– Да, нека видим дали ще казваш същото през зимата, когато дълго вървиш през половин метър сняг и лед – обажда се Лин кисело и си взема картофено пюре с вилицата. – Най-добре ще е да се представя добре на инициацията си. Не искам да се окажа заседнала на оградата.
– Не говорихме ли вече за това? – пита Юрая. – Не казвай думичката с „и“, докато не останат не повече от две седмици дотогава. Иска ми се да повърна, като те слушам.
Той завърта очи към мен, а после се навежда към таблата си и продължава да яде. Започвам да побутвам храната си с вилицата – от сутринта нямам апетит и съм прекалено нервен за утре, че да си тъпча стомаха.
Зийк посочва някого в другия край на столовата.
– Ей сега се връщам.
Шона го наблюдава как прекосява помещението и отива да поздрави няколко млади Безстрашни. Не изглеждат много по-възрастни от него, но не ги разпознавам от инициацията, затова трябва да са една или две години по-големи. Зийк казва нещо на групата, която в по-голямата си част се състои от момичета, и ги разсмива, ръгва едно момиче в ребрата и то изпищява. До мен Шона се намръщва, не уцелва устата си с вилицата и размазва по цялата си буза пилешкия сос. Лин изсумтява и Марлийн я изритва силно под масата.
– Е – заговаря Марлийн на висок глас, – знаеш ли кой друг ще се включи в тази лидерска програма, Фор?
– Като се замисля, не видях и Ерик днес – казва Шона. – Надявах се да е попаднал в капан и да е паднал в Бездната, но...
Напъхвам си хапка в устата и се опитвам да не мисля за това. Синята светлина кара и ръцете ми да изглеждат сини – като на труп. Не съм разговарял с Ерик, откакто го обвиних, че е косвено отговорен за смъртта на Амар – някой беше издал на лидера на Ерудитите, Джанийн Матюс, че когато е в състояние на симулация, Амар осъзнава това, и най-очевидният заподозрян бе трансферът от тяхната каста – Ерик. Но не съм решил какво ще правя следващия път, когато ми се наложи да разговарям с него. Ако пак го набия, това няма да докаже, че е предател на кастата. Ще трябва да намеря начин да свържа настоящите му занимания с Ерудитите и да съобщя на някой от лидерите на Безстрашните – вероятно на Макс, защото именно него познавам най-добре.
Зийк се връща на масата и се плъзва на мястото си.
– Фор, какво ще правиш утре вечер?
– Не знам – казвам. – Нищо?
– Вече не – заявява той. – Идваш с мен на среща.
Задавям се с картофа, който дъвча.
– Моля?
– Ъм, съжалявам, че аз трябва да ти го кажа, батко – обажда се Юрая, – но на среща се очаква от теб да идеш сам, а не да си водиш приятел.
– Очевидно е, че става въпрос за двойна среща – обяснява Зийк. – Поканих Мария, тя спомена нещо за своята приятелка Никол и аз посочих, че ти ще бъдеш заинтригуван.
– Коя Никол? – пита Лин и проточва шия, за да огледа групата момичета.
– Червенокосата – казва Зийк. – Е, в осем часа. Вътре си, дори не те питам.
– Аз не... – започвам и поглеждам към червенокосото момиче. Тя е със светла кожа, с големи очи, силно гримирани в черно, тясна блуза, разкриваща извивките на гърдите ù и... други неща, които Аскетът вътре в мен ми нарежда да не забелязвам. Но аз все пак го правя.
Никога досега не съм бил на среща, благодарение на стриктните правила за ухажване в бившата ми каста. А именно извършване заедно на общественополезен труд и може би – може би – вечеря с някой друг от семейството и помагане в чистенето след това. Никога дори не съм си и помислял дали искам да изляза на среща с някое момиче... просто защото беше невъзможно.
– Зийк, никога не съм...
Юрая се намръщва и започва да ме боде с пръст по рамото.
– Какво?
– О, нищо – казва весело той. – Просто прозвуча по-Дървено и затова реших да проверя...
Марлийн се разсмива.
– Да бе, да.
Със Зийк се споглеждаме. Не сме се разбирали изрично да не споделяме от коя каста произхождам, но, доколкото ми е известно, той не е споменавал на никого. Юрая знае, но въпреки голямата си уста има такъв вид, сякаш е наясно кога да задържа информацията за себе си. И все пак не разбирам как Марлийн не се е досетила – може би просто не е особено наблюдателна.
– Не е нищо кой знае какво, Фор – казва Зийк и дояжда последната хапка от храната си. – Ще дойдеш, ще поговориш с нея като с нормално човешко същество, каквото тя е, и може би ще ти позволи – ах! – да я хванеш за ръката.