Шона внезапно се събужда и столът ù изскърцва върху каменния под. Тя прибира косата си зад едното си ухо и отива с наведена глава да си върне таблата. Лин се вторачва в Зийк, чието изражение е доста по-различно от обичайното му, и тръгва след сестра си.
– Добре де, не е задължително да се държиш за ръка с никого – продължава Зийк, все едно нищо не се е случило. – Просто ела, става ли? Ще съм ти длъжник.
Поглеждам към Никол. Тя седи на една маса близо до мястото за връщане на таблите и отново се смее на нечия шега. Може би Зийк е прав – може би не е нищо кой знае какво, може би е още един начин да забравя миналото си на Аскет и да прегърна бъдещето си на Безстрашен. А и освен това тя е красива.
– Добре – казвам. – Ще дойда. Но ако си направиш някаква шега за държането за ръце, ще ти счупя носа.
+ + +
Когато същата вечер се връщам в апартамента си, вътре ми мирише на прах и като че ли на мухъл. Включвам една от лампите и мъждукащата светлина се отразява в плота. Прокарвам ръка по него, едно стъкълце се забива в пръста ми и ми потича кръв. Изхвърлям стъкълцето в кофата за боклук, в която сутринта бях сложил плик. Но сега в него има цяла купчина парчета от стъклена чаша.
Все още не съм използвал никоя от чашите.
През гръбнака ми преминава тръпка и оглеждам за някакви следи и останалата част от апартамента. Чаршафите не са намачкани, никое от чекмеджетата не е отворено и никой от столовете не изглежда местен. Но щях да знам, ако сутринта съм счупил чаша?!
Та... кой е бил в апартамента ми?
+ + +
Не знам защо, но първото нещо, което намират ръцете ми, когато стигам до банята на следващата сутрин, е самобръсначката, която си взех вчера с точките на Безстрашните. И докато още премигвам сънено срещу огледалото, заставам по начина, по който го правех, когато бях малък. Закривам ухо, за да го предпазя от остриетата, знам точно как да се въртя и извивам, та да виждам възможно най-малко от лицето си. Този ритуал успокоява нервите ми, кара ме да се чувствам съсредоточен и стабилен. Избърсвам падналите косми от рамената си и ги изсипвам в кошчето.
Това е сутрин на Аскет – бърз душ, обикновена закуска, чист дом. Само че нося черните дрехи на Безстрашен – фланелка, панталони, ботуши, яке. Когато излизам, избягвам да поглеждам към огледалото и това ме кара да изскърцам със зъби, защото разбирам колко дълбоки са тези Дървени корени и колко ще ми е трудно да ги изтръгна от съзнанието си – толкова добре са се вплели в него. Напуснах онова място, подтикнат от страх и неподчинение, и затова ще ми е далеч по-трудно да се асимилирам, отколкото някой би предположил. По-трудно, отколкото, ако бях избрал Безстрашните поради правилните причини.
Отправям се бързо към Ямата, като минавам нагоре през сводест коридор, полуотворен към нея. Стоя далеч от ръба, въпреки че смеещите се деца на Безстрашните често тичат по него, а аз трябва да съм по-смел от тях. Не съм сигурен дали смелостта е нещо, което се натрупва с годините като мъдростта – може би тук, при Безстрашните, смелостта е най-висшата форма на мъдрост, потвърждение, че животът може и трябва да се живее без страх.
За първи път се замислям за живота на Безстрашните, ето защо задържам тези разсъждения в съзнанието си, докато се катеря по пътеките около Ямата. Стигам стълбите, които висят от стъкления таван, и задържам очите си нагоре, а не към празното пространство под мен, за да не започна да се паникьосвам. Въпреки това, когато стигам горе, сърцето ми препуска с всички сили и го усещам в гърлото си. Макс каза, че офисът му е на десетия етаж, затова се качвам в асансьора заедно с група Безстрашни, отиващи на работа. За разлика от Аскетите, те нямат вид да се познават всички помежду си – за тях не е толкова важно да запомнят всички имена и лица, нужди и желания, тъй че вероятно просто се държат за приятелите и семействата си и създават сплотени, но отделни общности вътре в кастата си. Като тази общност, която си създавам самият аз.
Когато стигам до десетия етаж, не съм сигурен къде да отида, но зървам някаква тъмна глава да завива зад ъгъла пред мен. Ерик. Тръгвам след него, отчасти защото той вероятно знае къде отива, но отчасти и защото искам да съм наясно какво прави, дори и да не се е насочил към същото място, към което и аз. Но когато завивам, забелязвам Макс да стои в една конферентна зала със стъклени стени, обграден от млади Безстрашни. Най-възрастният е сигурно на около двайсет, а най-младият едва ли е по-голям от мен. Макс ме вижда през стъклото и ми прави знак да вляза. Ерик седи близо до него. Подмазвач, помислям си и сядам на другия край на масата, между момиче с пръстен на носа и момче, чиято коса е с толкова яркозелен цвят, че не мога да гледам към нея. Чувствам се обикновен в сравнение с другите – може и да съм си татуирал пламъци по време на инициацията, но не е като да съм ги изложил на показ.