– Мисля, че всички са тук, така че да започваме. – Макс затваря вратата на конферентната зала и застава пред нас. Изглежда странен в такава обикновена обстановка, като че ли е дошъл да изпочупи всичките стъкла наоколо и да създаде хаос, а не да води среща. – Вие сте тук преди всичко, защото сте показали потенциал, но и защото сте проявили ентусиазъм по отношение на кастата и на нейното бъдеще. – Не знам как съм направил това. – Нашият град се променя, сега по-бързо отпвсякога, и за да бъдем в крак с това, ние също трябва да го сторим. Трябва да станем по-силни, по-смели и по-добри, отколкото сме в момента. Сред вас са хората, които могат да ни направят такива, но ще трябва да разберем кои са те. През следващите няколко месеца ще направим комбинация от обучение и тестове на уменията, за да ви научим на това, което ще трябва да знаете, ако успеете да преминете програмата, а също и за да проверим колко бързо усвоявате.
Звучи ми като нещо, което би имало стойност не за Безстрашните, а за Ерудитите. Странно.
– Първото, което трябва да направите, е да попълните тези въпросници – казва той и аз почти се разсмивам. Има нещо нелепо в жилав и груб Безстрашен воин с купчина хартии в ръце, които нарича „въпросници“, но някои неща трябва да си бъдат обикновени, разбира се, защото така е най-ефикасно. Той пуска листовете по масата заедно с пакет химикалки. – Всичко това цели да ни кажете повече за себе си и да ни дадете отправна точка, спрямо която да измерваме напредъка ви. Така че е във ваш интерес да бъдете честни и да не се преструвате на по-добри, отколкото сте.
Чувствам се несигурен, докато гледам листа. Попълвам името си, което е първият въпрос, както и годините си – което е вторият. Третият ме пита за кастата, от която произхождам, а четвъртият – за броя на страховете ми. Петият е какви са те.
Не съм сигурен как да ги опиша. Първите два са лесни – височини и затворени пространства – но следващият? А и какво се очаква да напиша за баща си, че се боя от Маркъс Итън? Накрая пиша „загуба на контрол“ за трети страх и „физически заплахи в затворени пространства“ за четвърти, макар че знам, че това е доста далеч от истината.
Но следващите въпроси са странни, объркващи. Те са подвеждащо написани твърдения, с които трябва да се съгласявам или да отхвърлям. „Приемливо е да се краде, ако това ще помогне на някой друг“. Добре, това е лесно – съгласен съм. „Някои хора заслужават повече възнаграждение от други“ – зависи от възнаграждението. „Власт трябва да се дава само на тези, които я заслужат“. „Трудните обстоятелства създават силни хора“. „Не знаеш колко силен е човек наистина, докато не бъде подложен на изпитание“. Взирам се в останалите на масата. Някои са озадачени, но никой не изглежда като мен – обезпокоен, почти уплашен, ограждайки отговора под всеки въпрос.
Не знам какво да правя, затова ограждам „Съгласен“ навсякъде и предавам листа заедно с останалите.
+ + +
Зийк и момичето, с което е на среща – Мария, се натискат до стената в коридор, зеещ към Ямата. Виждам силуетите им оттук. Изглежда, все още се притискат един към друг, както преди пет минути, когато отидоха там, хилейки се като идиоти. Кръстосвам ръце и поглеждам обратно към Никол.
– Е – казвам.
– Е – казва и тя, накланя се напред и после отново назад на пети. – Малко е странно, а?
– Да – отговарям с облекчение. – Така е.
– Откога сте приятели със Зийк? – пита тя. – Не съм те виждала наоколо.
– От няколко седмици. Запознахме се по време на инициацията.
– О – казва тя, – ти си трансфер?
– Ами... – Не искам да си призная, че съм трансфер от Аскетите, защото винаги когато го правя, хората започват да ме мислят за прекалено стегнат, а и защото не искам да оставям следи към родителите си, щом мога да го избегна. Затова решавам да излъжа. – Не, просто... държах се настрана дотогава, това е.
– О! – Тя леко присвива очи. – Трябва да си бил доста добър в това.
– Един от специалитетите ми – казвам. – Откога си приятелка с Мария?
– Откакто бяхме деца. Тя можеше да се препъне, да падне и да се окаже на среща с някого – обяснява Никол. – Останалите не сме толкова талантливи.