Не съм единственият, който изглежда затруднен – другите кандидати се облягат един на друг и шепнат трескаво, питат се за дефинициите, които са пропуснали. Но на Ерик му е удобно в стола му. Пише си нещо по ръката и се усмихва самодоволно. Разпознавам тази усмивка. Разбира се, че вече знае всички тези неща. Трябва да ги е учил при Ерудитите, вероятно още като дете – иначе изобщо нямаше да изглежда толкова самодоволен.
Преди изобщо да усетя колко време е изтекло, Лорън натиска някакъв бутон и екранът се прибира в тавана.
– На десктопа на компютрите си всеки от вас ще открие файл на име „Изпит по програмиране“ – казва тя. – Отворете го и ще ви отведе към тест с ограничено времетраене. Ще минете през поредица малки програми и ще отбележите грешките, които им пречат да работят правилно. Може да е нещо наистина голямо като сбъркана поредност на кода или пък дреболия като знак или дума, поставени не намясто. Засега няма нужда да ги поправяте, но трябва да сте способни да ги забелязвате. Ще има по една грешка на програма. Давайте!
Всички започват трескаво да работят по сензорните екрани. Ерик се навежда към мен.
– В Дървената ти къща имаше ли изобщо компютър, Фор?
– Не – отговарям.
– Ами, виж, ето така се отваря файл – казва той и с театрално движение докосва файла на екрана. – Виждаш ли, изглежда като лист, но в действителност е просто изображение на екрана... Знаеш какво е екран, нали?
– Млъквай – казвам и отварям теста.
Втренчвам се в първата програма. Като ученето на език е – мисля си. – Всичко трябва да започне в определен ред и да завърши по обратния ред. Просто се увери, че всичко си е на правилното място.
Не започвам от началото на кода, продължавайки надолу. Вместо това прочитам най-вътрешната му част, обградената от всичко останало. Там забелязвам, че една линия от кода завършва на грешното място. Отбелязвам и натискам стрелката, която ще ми позволи да продължа изпита, ако съм прав. Екранът се променя и ми показва нова програма.
Вдигам вежди. Явно съм схванал повече, отколкото съм си мислел.
Минавам на следващата по същия начин, като чета кода от вътре навън, сравнявам горната част на програмата с долната и внимавам за кавичките, точките и наклонените черти. Търсенето на грешки в код е странно успокояващо – като начин да се увериш, че светът продължава да е в същия ред, в който трябва да бъде, и че докато е така, всичко ще тече гладко.
Забравям за хората около себе си, дори и за небесния хоризонт отвъд нас, както и за това колко е важно да довърша изпита си. Съсредоточавам се върху онова, което е пред мен, върху бъркотията от символи на екрана ми. Забелязвам, че Ерик приключва първи, дълго преди някой друг да даде вид, че е готов, но се старая да не позволявам на този факт да ме тревожи. Даже и когато той решава да застане до мен и да ми наднича над рамото, докато работя.
Най-сетне докосвам стрелката и следващото изображение, което изскача, гласи: ИЗПИТЪТ Е ПРИКЛЮЧЕН.
– Добра работа – казва Лорън, когато идва, за да провери екрана ми. – Ти си третият готов.
Обръщам се към Ерик.
– Чакай – казвам му, – не се ли канеше да ми обясниш какво е екран? Очевидно аз нямам никакви компютърни умения, затова наистина се нуждая от помощта ти.
Той ми се смръщва и аз се ухилвам.
+ + +
Когато се прибирам, вратата на апартамента ми е отворена. Само на сантиметър, но съм сигурен, че съм я затворил на излизане. Избутвам я с крак и влизам с разтуптяно сърце и с очакването да сваря натрапникът да рови из нещата ми, макар че не съм сигурен кой ще е той – може би някой от лакеите на Джанийн, търсещ доказателство, че съм различен като Амар, или пък Ерик, дебнещ ме в засада.
Няма никакви промени – освен един лист на масата. Бавно го приближавам, сякаш има вероятност да избухне в пламъци, и го взимам в ръка. На него има съобщение, изписано с малки наклонени ръкописни букви.
В деня, който мразиш най-много.
По времето, когато тя умря.
На мястото, където ти скочи за първи път.
В първия момент думите ми звучат напълно безсмислено и започвам да се чудя дали не е някаква шега, нещо, оставено тук, за да ме стресне... е, определено е подействало, защото краката ми се подкосяват. Сядам на един от разнебитените столове, без да отделям очи от листа. Прочитам съобщението отново и отново и то започва да придобива смисъл в ума ми.