– Чакай! – Хартийката в юмрука ми започва да ми се струва не чак толкова спешна. – Върни.
Той го прави и аз си потвърждавам това, което подозирах – Джанийн Матюс е в офиса на Макс, а в скута ù има папка. Дрехите ù са идеално изгладени, а стойката ù – изправена. Вземам слушалките от главата на Зийк, който ми се намръщва, но не ме спира.
Гласовете на Макс и Джанийн са тихи, но въпреки това успявам да ги чуя.
– Ограничих ги до шест – говори Макс. – Бих казал, че това е доста добре за... да видим... втория ден?
– Това е неефикасно – заявява Джанийн. – Вече имаме своя кандидат, аз го осигурих. Винаги това е бил планът.
– Никога не си питала мен какво мисля за плана, а това е моята каста – казва ясно Макс. – Не го харесвам, а не искам да прекарвам целите си дни в работа с някого, когото не харесвам. Затова ще трябва да ме оставиш поне да опитам да намеря някой друг, който да отговаря на всичките критерии...
– Хубаво. – Джанийн се изправя и притиска папката към себе си. – Но когато се провалиш, очаквам да го признаеш. Нямам време за гордостта на Безстрашните.
– Да, защото Ерудитите сте образец за смирение – отбелязва кисело Макс.
– Хей – изсъсква Зийк. – Началникът ми гледа. Върни ми слушалките.
Той ги грабва и те изсвистяват около главата ми, като карат ушите ми да запищят.
– Трябва да се махнеш от тук или ще си изгубя работата – казва Зийк.
Изглежда сериозен и разтревожен.
Не възразявам, въпреки че не успях да науча това, което ми трябваше – беше си моя вина, че се разсеях. Измъквам се от контролния център, а мислите препускат из главата ми. Част от мен продължава да се ужасява от факта, че баща ми е влизал в апартамента ми и че иска да се срещне с мен насаме на изоставена улица посред нощ, но като цяло съм объркан от това, което току-що чух. Вече имаме своя кандидат, аз го осигурих. Мисля, че говореха за кандидата за лидер на Безстрашните.
Но какво я засяга Джанийн Матюс кой ще бъде назначен за следващ лидер на кастата ни?
Без да се усетя, изминавам целия път до апартамента си, сядам на ръба на леглото и се вторачвам в отсрещната стена. В главата ми продължават да звучат отделни, но еднакво обезумели въпроси. Защо Маркъс иска да се срещне с мен? Защо Ерудитите са толкова въвлечени в политиката на Безстрашните? Дали Маркъс иска да ме убие без свидетели, или пък да ме предупреди за нещо, което ме заплашва...? За кой кандидат говореха?
Притискам длани към главата си и се опитвам да се успокоя, въпреки че усещам всяка мисъл като шип в тила си. В момента не мога да направя нищо относно Макс и Джанийн. Това, което трябва да реша, е ще отида ли на срещата довечера.
В деня, който мразиш най-много. Никога не съм предполагал, че Маркъс изобщо ме е забелязвал, камо ли, че е виждал нещата, които харесвах или мразех. Винаги изглеждаше така, сякаш ме усеща като грижа и дразнител. Но не научих ли преди няколко седмици, че той е знаел, че симулациите няма да проработят при мен и че се опита да ме предпази от опасност? Може би въпреки всичките ужасни неща, които ми е казвал и причинявал, все пак ме познава, знае какво мразя, какво обичам, от какво се боя.
Не съм сигурен защо тази мисъл ме изпълва с такава надежда, след като го мразя от толкова много време. Но може би точно както част от него наистина е мой баща, така и част от мен наистина е негов син.
+ + +
В един и трийсет през нощта, когато напускам лагера на Безстрашните, горещината на слънцето все още се излъчва от настилката. Пръстите на ръцете ми са изтръпнали и не ги усещам. Луната се е скрила зад облаците и улиците са по-тъмни от обичайното, но не се боя от мрака или от самите улици, вече не. Има неща, които научаваш, когато победиш банда Безстрашни послушници.
Вдъхвам миризмата на топъл асфалт, бавно се затичвам и звукът от маратонките ми отеква по земята. Улиците в сектора на Безстрашните са празни – хората от кастата ми живеят заедно, струпани на едно място като глутница спящи кучета. Ето защо, значи, Макс е толкова обезпокоен от това, че живея сам. Ако наистина съм Безстрашен, животът ми трябва максимално да се припокрива с този на другите – не трябва ли да търся начини да се слея с кастата си, докато не стана неразделна част от нея?
Обмислям това, докато тичам. Може би е прав. Може би не се справям особено добре с интегрирането си – може би не се старая достатъчно. Установявам стабилен ритъм, като хвърлям бегли погледи към уличните знаци, когато преминавам покрай тях, за да съм сигурен накъде отивам. Разбирам кога достигам сградите, обитавани от безкастовите, защото виждам как сенките им се движат зад затъмнените и заковани прозорци. Вече тичам под релсите на влака – дървената конструкция се простира далеч напред и се извива отвъд улицата.