Цитаделата пред очите ми става все по-голяма и по-голяма, колкото повече приближавам. Сърцето ми блъска в гърдите, но не мисля, че това е заради бягането. Когато стигам до перона, спирам внезапно и заставам в подножието на стълбите, за да си поема дъх. Сетих се как ги изкачих за първи път, спомних си морето от ревящи и смеещи се Безстрашни, които се движеха около мен и ме тласкаха напред. Тогава беше лесно да се оставя да бъда понесен от тях. Но сега трябва да пристъпя напред сам. Започвам да се катеря, а стъпките ми ехтят по металната повърхност. Когато стигам до горе, си поглеждам часовника.
Два часът е.
Но перонът е празен.
Започвам да крача напред-назад, за да се уверя, че няма силуети, скрити в тъмните ъгли. В далечината боботи влак и спирам, за да хвърля поглед към светлината, идваща от предната му част. Не знаех, че влаковете вървят толкова късно през нощта – след полунощ всички мощности в града трябва да се гасят, за да се пести енергия. Чудя се дали Маркъс не е помолил безкастовите за специална услуга. Но защо би пътувал с влак? Маркъс Итън, когото познавам, не би дръзнал да се асоциира така с Безстрашните. По-скоро би ходил бос по улиците.
Светлината на влака проблясва само веднъж, преди той да се наклони край платформата. Движи се тежко и със свистене, забавя ход, без да спира, и виждам дребен и жилав човек да скача от предпоследния вагон. Не е Маркъс. Жена е.
Стискам бележката все по-здраво и по-здраво в юмрука си, докато кокалчетата не ме заболяват.
Жената тръгва към мен и когато е на няколко метра разстояние, успявам да я видя. Дългата къдрава коса. Изпъкналият гърбав нос. Черните панталони на Безстрашните, сивата Аскетска риза, кафявите Миротворски ботуши. Лицето ù е посивяло, изморено, слабо. Но аз я разпознавам, неспособен съм да забравя това лице – тази жена е майка ми. Евелин Итън.
– Тобиас – прошепва тя с ококорени очи, сякаш е смаяна от мен така, както и аз от нея. Но това е невъзможно. Тя е знаела, че съм жив, но аз си спомням как изглеждаше урната с праха ù, когато стоеше върху камината на баща ми със следи от пръстите му по нея.
Спомням си как се събудих сред група Аскети с посивели лица, стоящи в кухнята на баща ми, и как всички се извърнаха към мен, когато влязох. И как Маркъс ми обясни със съчувствие, което знаех, че не изпитва, че майка ми е починала посред нощ заради усложнения от преждевременното раждане и спонтанния аборт.
Била е бременна? – си спомням, че попитах.
Разбира се, че беше бременна, синко. – Той се обърна към другите хора в кухнята ни. – Просто шок, разбира се. Няма как да не се случи при подобно нещо.
Спомням си как седях в хола пред отрупана чиния с храна и сред група шепнещи Аскети. Целият квартал беше изпълнил къщата догоре и никой не казваше нищо, което да има значение за мен.
– Знам, че това е... тревожно за теб. – Едва разпознавам гласа ù. Той е по-тих, по-твърд и излъчващ повече сила, отколкото в спомените ми за нея. Ето така разбирам, че годините са я променили. Изпитвам твърде много неща, за да им смогна, твърде силни са, за да ги преодолея, и внезапно спирам да чувствам каквото и да е.
– Ти трябваше да си мъртва – изричам с равен глас. Това са глупави думи. Наистина глупави думи към майка, която се е върнала от оня свят, но самата ситуация е глупава.
– Знам – казва тя и ми се струва, че в ъгълчетата на очите ù има сълзи, но е прекалено тъмно, за да бъда сигурен. – Не съм мъртва.
– Очевидно. – Гласът, който излиза от гърлото ми, е подигравателен, небрежен. – Изобщо беше ли бременна?
– Бременна? Това ли ти казаха, че съм умряла по време на раждане? – Тя поклаща глава. – Не, не съм. Планирах бягството си с месеци, трябваше да изчезна. Очаквах, че ще ти кажат, когато пораснеш достатъчно.
От мен се изтръгва кратък смях, подобен на лай.
– Мислела си си, че Маркъс Итън ще признае, че жена му го е напуснала. Ще признае на мен?
– Ти си неговият син – намръщва се Евелин. – Той те обича.
В този момент цялото напрежение от последните часове, от последните години се надига в мен, твърде голямо, за да го задържа. Разсмивам се силно, но този смях звучи странно, механично. Плаши дори мен, въпреки че аз съм този, който го издава.